Последните дни ситуацията на улицата започва да става все по-хаотична и непредвидима. Хората излизат и протестират не толкова срещу сметките си, колкото срещу чувството, че са прецакани – прецакани от икономическите монополи, прецакани от политическите картели, прецакани в крайна сметка от всичко нечестно, задкулисно, тайно. На фона на тази ситуация премиерът прави рязък ход. Премахва може би най-важния си министър и вицепремиер и дава полусмислено обяснение два дни по-късно. Какво означава това?

На първо място трябва да разберем каква роля всъщност играеше Симеон Дянков в правителството. Голямата заблуда беше, че Дянков е финансист номер едно на страната. Това твърдение, въпреки че обикновено се приписва за министъра на финансите, не беше много точно в случая с правителството на ГЕРБ – там ясно личеше, че финансист номер едно на страната е Бойко Борисов, а последните събития около земеделските субсидии, например, потвърждават това.

Дянков имаше няколко други функции в правителството – на първо място и най-важно да улавя ударите и негативите, които иначе биха отишли директно към премиера-слънце, пазейки неговия рейтинг с вечната формулировка – "Борисов иска да даде пари, но аз не давам" – в този смисъл Симеон Дянков не беше "първи финансист на България", а "последен бушон на ГЕРБ"; на второ място и неясно защо и до днес, но свързано с първата функция, работа на финансовия министър беше да движи реформите в няколко сектора, в които те по дефиниция са най-трудни – в държавната администрация, в здравеопазването и изобщо навсякъде, където никой друг не може или не желае да го направи; на трето място във вицепремиерската си функция Дянков беше водач на, да я наречем, "дясната" или "европеидната" или просто "нормалната" група в министерски съвет – групата, от която част бяха министрите Росен Плевнелиев (по-късно заместен от Лиляна Павлова), Трайчо Трайков (по-късно заместен от Делян Добрев), Сергей Игнатов (наскоро заместен от академик Воденичаров) и частично някои други.

Както ясно личи "Нормалните" бяха особено нестабилна група в Министерски съвет – като изключим Плевнелиев, който в общи линии беше "повишен", Трайков и Игнатов бяха уволнени. Групата на Нормалните беше директен контрапункт на другия вицепремиер – Цветан Цветанов. Директните сблъсъци между него и Нормалните почти винаги завършваха с победа на силовия министър. Единствения, който успя да го надвие беше Плевнелиев, който заради високия си рейтинг и имиджа си на нормален и работещ министър, се оказа изборът на Борисов за кандидат-президент. Цветанов, обаче, победи на всички други фронтове – лично поиска оставката на Трайчо Трайков, видя как Игнатов си отива и в крайна сметка надви и Симеон Дянков.

Групата на Нормалните свърши някои полезни и важни за страната неща – магистралите, спирането на проекта "Белене", някои частични реформи в образованието и науката, финансовата стабилност.

Заедно с това, обаче, показа и множество посредствени резултати в работата си – липса на цялостна завършена реформа в образованието, откровено сбъркана политика спрямо българския бизнес, практически пълна липса на икономически растеж. В този контекст уволнението на вицепремиера Дянков изглежда като разумен ход за преместването на общественото недоволство от цялото правителство и лично Бойко Борисов към падналия бивш министър.

Зад завесите на официалното обяснение ясно личи, че Дянков беше най-важния бушон в правителството на ГЕРБ. Вицепремиерът в оставка беше "угояван" за най-голямото жертвено агне на Борисов – известен финансист и учен, живял в Щатите, успял в неполитическата си кариера, но казващ истините с непремерен език (феодалните старци), с глуповато, но на моменти точно, чувство за политически метафори (малката пица) и като цяло неизлъчващ сила. Перфектният образ, който хем да обере всички негативи, които иначе биха отишли към премиера Борисов – обикновения човек от народа, хем ако се наложи и когато му дойде времето да бъде хвърлен на Улицата. Улицата, обаче, добре усеща, че Дянков не е нейния човек. Бизнесът, например, може да си поиска Дянков, защото той носи голяма част от отговорността за несгодите на бизнеса през последните години.

За Улицата Дянков е неприятен образ, силно различен от нея, но тя вече не вярва в мита, че Дянков е виновен, а Борисов е нейният човек – човекът от народа, който я закриля от злия елит.

Пресконференцията на Борисов от 19 февруари също не успя да върне този мит. Защото той умря завинаги около скандалите от типа на този с Мишо "Бирата", в който ясно пролича, че Борисов е част от статуквото, а не някакъв парадоксален "анти-системен премиер".

Когато Сергей Игнатов беше заменен от академик Воденичаров някои анализатори казаха, че това е началото на сближаването между ГЕРБ и БСП. На мен ми се стори малко пресилено твърдение – ясно е, че първата причина за избора на Воденичаров не е близостта му с БСП, каквато безспорно съществува, а позицията му като шеф на БАН, която го поставя в най-добра позиция да укроти недоволството на научната общност. Скорошното премахване на Дянков, обаче, със сигурност е завой наляво в правителството. След вицепремиера практически, с изключение на Нона Караджова, не остава нито един министър с десен профил или биография, работещ в полето на вътрешната политика.

Конкретния повод за исканата му оставка също насочва в тази посока – въпреки че публично не се казва цялата история, е видно, че министърът на финансите в оставка не искаше парите на зърнопроизводителите да бъдат разплащани през февруари предимно, защото това значи взимането на нов държавен дълг, което разклаща финансовата стабилност на страната. Тук се получава и основния сблъсък между премиера и Дянков – бесният популизъм срещу спорната, но поне ясна линия на финансова политика. И този сблъсък логично доведе до и без това подготвяното жертване на финансиста в оставка в най-подходящия момент – когато Дянков може да обере негативите за всичко в държавата и премахването му да отвори широко вратите за масирано предизборно харчене.

Проблемът е, че пари за такова харчене в държавата няма и причина за това не е, че Дянков ги е скрил, а че през последните три години в България икономически растеж няма и за това вина има цялото правителство с премиера му начело.

Бойко Борисов греши в сметките си около махането на вицепремиера. Политическата му логика е, че като премахне най-мразения министър Улицата, ще утихне, прехвърляйки (за пореден път) всички негативи към неговата личност. Борисов явно е забелязал и запомнил, че в първите години на мандата, всяко уволнение на министър носеше пункт или два в социологическите проучвания. В контекста на силно обществено напрежение, обаче, подобно очакване от страна на премиера е не просто твърде оптимистично, ами направо обратно на реалността. В контекста на социално напрежение, премахването на ключов министър, а още повече на ключов и мразен министър, само дава храна на Улицата, с която тя да разшири исканията си от –

Както Евгений Дайнов обяви, тези протести са краят на ГЕРБ. А паническото уволнение на Дянков (паническо, защото човекът дори не беше в България, когато научи, че си е подал остаката) беше потвърждението за това – последният бушон на ГЕРБ беше оставен да изгърми и от тук не остава нищо друго освен Борисов и партията му да загубят следващите избори, както личи от социологическите проучвания пуснати дни преди протестите. Жалкото е, че от другата страна чакат и дебнат БСП, а най-доброто, което те предложиха в последните месеци са лъжи, популизъм и национализация.