Ако първата стъпка към знанието е ползването на вече познатото, на аналогията, втората стъпка е намирането, отчленяването и наименуването на новото. През последните дни често си спомняме отминалите революции от 1990-а и 1997-ма година. Въпреки набиващите се на очи прилики с настоящите протести важни са отликите.

За разлика от предишните изблици на гражданско недоволство, при сегашните сме част от световен преход. Днес си задаваме въпроси, които вълнуват и останалия свят. А очевидни отговори липсват.

Източноевропейската поредица от революции на 90-те (между които и нашата) беше изпълнена с оптимизъм, увереност и надежди. Тя ни водеше към нещо ясно и подредено, наречено Запад. Целта изглеждаше близка, точна и обозрима. Вярвахме, че това пътуване няма да е дълго. То обаче вместо 2 месеца или 2 години отне от живота ни приблизително двайсет.

Причината за това дълго криволичене се крие в една от най-големите и трудно преодолими вреди, нанесени от режимите в посткомунистическите страни – дългогодишното приучаване към отказ от самостоятелно мислене и лична отговорност. Както казва Маргарет Тачър:

защото обещава постижения без усилия и придобивки без отговорности.

Постоянно изкушение за човешката душа е да търси някой друг, извън себе си, който да поеме тежестта на отговорностите. Така източноевропейските общества, ненаучени нито на усилия, нито на отговорности, периодично се пързаляха назад и встрани от най-прекия път към целта.

Накрая, изтощени и замаяни, все пак застанахме пред вратите на заветния подреден свят. Мислехме, че след като ги отворим, ще можем да отдъхнем. Там обаче влезе и световната финансова и икономическа криза. На мястото, където очаквахме да намерим отговори, открихме нови въпроси.

която сля нашия наглед безкраен преход със световния, който едва започва.

От една страна, това е чудесно. Този път не сме сами. Участваме в световното задаване на въпроси и търсене на отговори. Време е да го забележим. Твърде заети да се самосъжаляваме, повтаряйки, че сме най-бедните и нещастните в Европа, не забелязваме, че хора, които дори не подозират за съществуването на Бойко Борисов, се вълнуват от същото, от което и ние. Протестите в страната ни са част от световен процес за търсене на

От друга страна, това, че се включихме в голямото питане, води със себе си тревожното предчувствие, че се задават неочаквани опасности. Ведро настроение има само на "зелените" протести поради различния тип хора, които участват в тях. Смътното осъзнаване, че сме изправени пред нещо, което може да продължи твърде дълго, изсмуква оптимизма от масовите протести на "улицата".

За разлика от предишните наши революции тази не е радостна и възторжена, а вяла и потисната. Усмивките са малко, а еуфорията от близкото решение просто липсва. Все още не отговорили еднозначно на собствените си малки и решими (на фона на световните) проблеми, ние се изправяме пред истински глобални предизвикателства.

Включете СNN например и за по-малко от час ще откриете, че хората в репортажите от Гърция, Испания, Португалия изумително напомнят на тези от варненските, софийските, пловдивските и т.н. улици. Проблемите и посланията съвпадат.

Предвестник на наближаващия световен преход бяха аналозите на движенията "Окупирай" и "Анонимните", появили се в редица държави. България се включи от самото начало в международната вълна против споразумението АСТА. Участвахме и в общоевропейската съпротива срещу ГМО и технологията фракинг при добива на шистов газ.

Основен двигател на тези акции бяха младите и активни хора с отношение към природата. Те фокусираха общественото внимание върху гибелната роля на монополите и наличието на скрити интереси вредни за държавата. Не след дълго се изчерпа и търпението на цялото общество. То също изпита възмущение от монополите и излезе да го демонстрира. На всички нас предстои да разберем, че и в този случай участваме в световен процес. Олигархизацията и монополизацията са проблем, разпрострял се далеч отвъд нашите граници и произвеждащ протести в целия свят.

 

В същото време готови отговори няма. Оттук идват трудностите и

Участвайки в решаването на световни въпроси заедно с останалите, ще осъзнаваме, че и възникващите проблеми не са само наши. Ниската и неадекватна на ситуацията политическа култура е не само български недостатък. Причината не е в липсата на механизми за пренасяне на знания между поколенията. Проблемът е в това, че никой не е измислил начин за пренасяне на опит. Предава се знание, но не и опит. Затова всяко ново поколение, навлизащо в активния обществен живот, трябва да се учи наново. Това личи дори от факта, че Ангела Меркел не е Маргарет Тачър – няма опита на Втората световна война.

Политическа култура означава зряло и разсъдливо разбиране за това как е структурирана и какво върши властта в едно общество. В какво има правомощия да се намесва и в какво – не, и какви са разумните граници на нейната намеса. Изграждането на политическа култура е постъпателен процес, включващ самообразование, участие и творчество. И въпреки отвращението на протестиращите от думата политика през последните седмици чрез натрупване на реален опит те изграждат именно политическа култура.

Особено важно в настоящия момент е политическото творчество, тъй като известните ни и работещи през ХІХ и ХХ век механизми губят ефективността си. Да се предоверяваме на тях означава да изпаднем в положението на генералите, които "винаги се готвят за предишната война".

Благодарение на новите информационни технологии и непосредственото общуване между хиляди хора днес гражданите в пъти по-бързо обсъждат и осмислят опита си и го превръщат в политическа култура. Затова ектремистките искания отпреди десетина дни вече са преодолени. Ускореното трупане на знание си личи и по това, че

Остава да преодолеем опасността, породена от факта, че сме изправени пред нещо напълно непознато. Необходимо е напук на изкушението да не прехвърлим отговорността към някой друг, а да изберем пътя на трупане на опит, на учене, на опитомяване и разбиране на новото.

Преди век и половина сблъскващият се с подобни предизвикателства американски мислител Ралф Уолдо Емерсън стига до следния извод: "Трудните времена притежават научна ценност. Това са времената, които чака онзи, който наистина иска да се научи на нещо."