Той смяташе, че "Сърбия е изгубила ХХ век", но че ХХІ век може да стане век на постижения, които да я превърнат в модерна държава на успешни и доволни хора. Само че ХХ век го уби.

На днешната дата преди 10 години снайперист уби с изстрел в сърцето 50-годишния премиер на Сърбия Зоран Джинджич. Звездан Йованович, известен като Звеки и Змията - бивш служител на спецчастите "Червени барети"  (Јединице за специјалне операције или JSO) и наемник на мощния Земунски клан, застреля посред бял ден първия демократично избран министър-председател на страната пред сградата на правителството.

Веднага бе обявено извънредно положение, продължило до 22 април 2003  г. В последвалата операция "Сабя" бяха задържани над 11 600 хиляди души, а 44 от тях бяха осъдени за поръчителство и съучастие в покушението, за което получиха общо 378 години затвор. Процесът започна на 22 декември 2003 г. и приключи на 23 май 2007 г., но остави и много въпроси и съмнения, че не е било разкрито всичко, че не е ясно кои политически сили стоят за атентата и кой конкретно извлече полза от него.

Сред арестуваните имаше и политици, високопоставени военни, магистрати и звезди на поп фолка. Излезлите извън контрол барети бяха незабавно разпуснати.

Земунският клан бе заподозрян веднага, защото Джинджич бе убит в деня, когато се подготвяше издаването на заповеди за арест на водещите членове на организираната престъпна група. За поръчител бяха посочени Милорад Улемек-Легия, както и Душан Спасоевич-Шиптар и Миле Лукович-Кум. Когато на 27 март спецчастите щурмуваха къщата, където се крият, Спасоевич и Лукович бяха убити. Легия се кри 14 месеца, предаде се през май 2004 г. и получи 40 години затвор. Толкова определи съдът и за снайпериста Звездан Йованович. През декември 2008 г. Върховният съд потвърди окончателно присъдите им.

Убийството на Джинджич потресе сърбите и прекърши ентусиазма на едно цяло поколение, което вярваше, че със свалянето на Слободан Милошевич страната им ще се върне бързо в цивилизования свят.

На погребението му по улиците на Белград излязоха стотици хиляди хора, много от които не го харесваха и вярваха в слуховете, че и той се е корумпирал, но и ненавиждаха дивашкия начин, по който самозабравилата се мафия бе превзела държавата. В следващите 10 години Сърбия се развиваше "пълзешком", а вместо студентското движение "Отпор" по улиците излизаха екстремистите и националистите на футболните агитки.

Джинджич ще остане в историята с това, че предаде Милошевич на Международния трибунал на ООН за бивша Югославия да отговаря за кръвопролитията при разпадането на бившата федерация. Той почина в затвора в Холандия през 2006г. без да получи възмездие.

Годишнината от убийството сварва партията на Милошевич отново на власт и в необичайна ситуация след като години наред е очерняла Запада, да търси преговори за членство в ЕС и за сближаване с властите в Косово. През лятото сърбите ще гледат как врагът им от 90-те години Хърватия влиза в ЕС като 28-и член и втората югорепублика след Словения. Белград може да се надява на членство не по-рано от 2020 г.

Убийството раздроби и без това разпокъсаното реформаторско движение. "То спря развитието на Сърбия за години напред", казва Милош Васич, автор на книгата "Убийството на Зоран". "Но в историческа перспектива курсът на Джинджич бе необратим. Нямаше път назад."

Само че движението по този път е с много завои. Александър Вучич, който днес е коалиционен партньор в правителството, преди 6 години бе краен националист и се бореше срещу това да бъде кръстен столичен булевард на името на Джинджич. Напротив, той трябва да се казва "Ратко Младич", казваше последователят на генерала, обвинен в тежки военни престъпления в Босна и Херцеговина.

Преди 10 години тонът на един модерен и енергичен, с докторска титла по философия от Германия (научен ръководител му беше Юрген Хабермас) бе сменен с все по-националистическите изказвания на президента Воислав Кощуница, който до последно отказваше да сътрудничи с трибунала на ООН. Радован Караджич бе заловен и предаден в Хага няколко седмици след като Кощуница напусна поста си през 2008 г., а Младич го последва през 2011 г. Джинджич настояваше Западът бързо да уреди статута на Косово след войната с НАТО и откъсването на територията от Сърбия, докато след смъртта му Белград предпочиташе въпросът да бъде замразен и протакан.

Джинджич и съратниците му, сред които най-известни бяха Вук Драшкович и Весна Пешич, си извоюваха пътя до върха. Те основаха първите демократични партии, докато сънародниците им се сражаваха и вършеха военни престъпления в четнически отряди в Хърватия и Босна и Херцеговина. През 1997 г. Джинджич стана първият от 1945 г. насам кмет на Белград, който не е комунист. Седем месеца по-късно бе свален от поста заради вътрешни боричкания в коалицията "Заедно".

През 2000 г. опозицията спечели изборите срещу Милошевич, но трябваше да се добере до победата през уличните протести. Джинджич бе водещ лидер на революцията от 5 октомври и на 25 януари 2001 г. сформира правителство, започнало дълго отлаганите и чакани от мнозина реформи и нормализирането на връзките с другите държави. Американското списание "Тайм" го обяви за един от 14-те европейски "лидери на третото хилядолетие", а медиите го наричаха Кенеди на Балканите.

Днес мнозина от съратниците му са скептично настроени, а неговата Демократическата партия е с минимална подкрепа и според публикации в медиите няма финанси да се издържа. Доскорошният президент Борис Тадич смята, че дори самият Джинджич не би могъл да реализира целите си. Зоран Живкович, който бе вицепремиер в правителството през 2003 г. и пое премиерския пост след атентата, твърди: "Нищо добро не се случи в Сърбия. Корупцията достигна гигантски размери, превърнала се е в рак, който е стиснал за гушата бъдещето на страната."

Той, разбира се, не е прав напълно. Мнозинството от сърбите искат да живеят като европейци и да са в ЕС. Тадич посочва иронията на съдбата именно визията на Джинджич да бъде реализирана от най-големите му противници. "Всички, които през 90-те години бяха врагове на демокрацията, европеизацията, модернизацията, сега работят това да се случи."

Днес Сърбия е там, където Джинджич искаше тя да бъде преди 10 години, а сърбите пропиляха цяло десетилетие. Всъщност, пропиля им го мафията.