Уго Чавес изскочи на политическата сцена благодарение на неуспешен опит за преврат през 1992 г. и особено заради една кандидатпрезидентска кампания, в която през 1998 г. се състезаваше за президентския пост срещу бивша Мис Вселена.

Бившият командос успя да създаде чавизъм - движение, което е

разбиранията на негови съратници от армията, убежденията на бивши партизани, политически прагматици и нагаждащи се предприемачи.

Тази популистко-левичарско-силова смес все още се харесва - или по-скоро употребява - от любители на "силната ръка" от Латинска Америка до Беларус. Но може ли да просъществува чавизмът без Чавес?

Ключовите фигури в чавизма днес са хора не само като вицепрезидента Николас Мадуро, но и като председателя на парламента Диосдадо Кабейо - бивш военен с обширни бизнес интереси, и финансовият министър Хорхе Джордани - бивш професор марксист с прякор "Монахът".

Въпреки огромните различия между всички тези интереси, той успя някак да ги обедини под флага на боливаризма - един вид почит към Симон Боливар, легендарният борец от ХIХ век срещу колониализма в Южна Америка. 

За опонентите му единственият обединителен фактор в чавизма бе Чавес и неговият ламтеж за власт.

С тази смес от идеи Чавес изгради директни икономически и политически връзки с избирателите. Механизмите на администрацията бяха заобиколени със специални социални програми, известни като "мисии", и обществени съвети за уреждане на местни проблеми директно с държавни пари.

Чавизмът постави военни високо в управлението в безпрецедентни мащаби за историята на Венецуела след военния преврат от 1958 г. Хора в униформи ръководят от проекти за обществено развитие до финансирани от държавата земеделски схеми. 

в следващите години. Когато се появят проблемите, Мадуро ще се изправи пред предизвикателството да удържи чавизма обединен", прогнозира лондонският анализаторски център LatinNews.

След Чавес останаха и стотици въоръжени милиции, които му бяха фанатично преданни и често нападаха неговите критици, опозиционни демонстрации и медии. За тези "колективи" от гетата се съобщаваше през последните дни, че се въоръжават, защото смятат, че Мадуро е прекалено слаб да продължи революцията.

През последните години той се бе превърнал в символ - много по-голям от самия Фидел Кастро - на латиноамериканския радикализъм. Чавес бе духовен наследник на Че Гевара, Хуан Перон и Фидел. Ще се появили някой като него?

Той също изтъква контраста с бившия бразилски президент Лула да Силва. "Чавес бе военен, Лула бе профсъюзен деец, но и двамата споделяха радикални леви идеи в началото на кариерата си. Разликата е, че Лула се оказа много по-прагматичен, когато стана президент. Това не означава, че се е "продал". Напротив, по негово време подобно на Венецуела на Чавес в Бразилия бе поставен силен акцент върху преразпределянето в полза на бедните. Лула понякога не се стесняваше да използва и антиимпериалистическа реторика, но също така можеше да се договори с едрия бизнес и с американците. Бразилия стана предпочитана дестинация за чуждестранните инвеститори."

Двете страни са много различни, включително заради силно изкривяващият ефект на петрола върху венецуелската икономика. Но защо Бразилия растеше години наред без венецуелския дефицит на стоки, енергия или валута и при висока инфлация? Политически, Бразилия избегна "политиката на големите мъже" - един капан, в който е пропадала не една идея за развитие в Латинска Америка. Лула да Силва се оттегли след края на мандата си, Чавес беше неуморен и неотстъпчив до последния миг, докато ракът не го уби.

Наистина приключиха 14-те години управление - колоритно и нееднозначно - и Венецуела изгуби един президент, който категорично предизвикваше много емоции сред привърженици и критици. Венецуелците няма да забравят лесно лидер, който - за добро или за лошо - беше неуморен шоумен, оставил неизличима следа в едно силно разделено общество, коментира за Reuters Майкъл Шифтър, президент на организацията Inter-American Dialogue и преподавател в Университета "Джорджтаун" във Вашингтон.

Но в същото време Чавес следва една дълга традиция на "каудильос" - силните мъже в униформи, превърнали се в емблематично явление в политическата история на Латинска Америка. Венецуела направи своя принос - както отбеляза Габриел Гарсия Маркес скоро след победата на Чавес на президентските избори през 1998 г., съблазнителната реторика на новия държавен глава напомня на толкова други водещи политически фигури, че накрая и той може да свърши като поредния деспот в Латинска Америка.

Разликата, разбира се, е, че за разлика от предшествениците си - впрочем за разлика от който и да е друг латиноамерикански лидер Чавес разполагаше с тлъста чекова книжка. За това той трябва да е благодарен на водопада от долари, залял страната благодарение на зрелищното поскъпване на петрола от под 10 долара за барел, когато пое поста, до над 100 долара през последните години.

За "Ел Команданте" Венецуела се оказа твърде тясна. Предвид огромните му амбиции той се нуждаеше от по-голяма сцена - не просто континента, а планетата - на която да сглобява коалиция от съмишленици, да консолидира и да разпростира властта си. Той преследваше с рядко срещано упорство целите си не само в региона, но и по света. Близо 18 държави се включиха в неговата регионална организация "Петро Карибе", в която ползваха петрол на занижени цени. През 2000 г. той вече беше на гости на иракския президент Саддам Хюсеин напук на санкциите на ООН. След това бързо се сприятели с иранския президент Махмуд Ахмединеджад, сирийския Башар Асад, беларуския Александър Лукашенко - все ярки противници на Вашингтон.

Увлечен от широкия си размах, Чавес опита да изгради база и в САЩ, където започна да предлага евтина нафта за домакинствата чрез CITGO, поделение на държавната венецуелска петролна компания PDVSA. Схемата действаше за бедни хора в Ню Йорк, Масачузетс, Илинойс и други места.

Чавес беше мегаломан - някои наричат това с елегантното "микромениджмънт", в действителност става дума за опит да контролира цялата власт. Той беше единственият човек, взимащ решения. Резултатът е, че институции като тези в правораздаването, например, бяха съсипани и изпразнени от съдържание. Но, както правилно посочват дори привържениците му, тези институции така и не станаха достатъчно силни или автономни. Дори въпросът за това кой би трябвало да поеме поста на президент при криза, не бе повдиган преди на Чавес да му оставаха само 3 месеца живот.

Чавизмът - това особено движение, което Чавес създаде и предвожда, вероятно ще оцелее известно време, макар и в ограничена форма, без своята доминираща и харизматична фигура. Най-вероятният сценарий е Николас Мадуро, определеният от Чавес наследник и и.д. президент, да спечели президентските избори на 14 април на крилете на огромните симпатии към починалия от тежка болест Чавес.

Много е вероятно той често да се позовава на "великия лидер" и да използва образа и името на Чавес за подкрепа, както е ставало в Аржентина с Хуан Перон, а сега - както президентът Кристина Фернандес де Кирхнер споменава покойния си съпруг и президент Нестор.

На Мадуро ще помогне и силно деморализираната и разпокъсана опозиция, която изгуби на два пъти избори през миналата година. Няма причина да не бъдат поддържани още известно време култивираниият в епохата на Чавес антиамериканизъм, използващ емоциите на бедните и разочарованието им от продължаващото десетилетия наред дълбоко неравенство.

На регионално ниво обаче нещата ще се развият по-бързо - епохата на Чавес бе в упадък още преди смъртта му. Зенитът на проектите му бе достигнат преди 5-6 години, когато той бе изключително популярен, а значителна част от света определено не харесваше президента Джордж Буш.

Няма по-ярка демонстрация за обезценяването на акциите на Чавес след 2006 г. от завоя, който направи перуанският президент Оланта Юмала. Преди седем години той се кандидатира за държавен глава като безспорен симпатизант на Уго Чавес и водеше кампания с радикална програма в духа на Боливарската революция. Юмала бе победен на изборите. Но през 2011г. той се върна и спечели президентския вот, но вече като се дистанцира от Чавес и като зае прагматична и умерена позиция. Правителството на Юмала днес се придържа към това, което Чавес яростно нападаше като "неолиберална политика" - политика, която трудно бихме определили като лява.

Не случайно политическите съветници на Юмала в кампанията му от 2011 г. бяха работили за бразилския президент Луис Инасио "Лула" да Силва - герой за значителна част от латиноамериканската левица. В годините на неговото управление (2002-2010) Бразилия постигна значителен напредък и се появи като нова сила на глобалната сцена. Лула успяваше да комбинира икономически растеж със социално равенство и значително намаляване нивото на бедност. И всичко това бе постигано в демократична рамка и при върховенство на закона.

За по-голяма част от Латинска Америка тези елементи станаха формула за успеха и биха могли да бъдат описани като "Бразилски консенсус" по подобие на "Вашингтонския консенсус" от 90-те години с неговите реформи за свободен пазар, фискална дисциплина, приватизация, търговска либерализация и т.н.

Каквото и да си мислите за Чавес и неговото наследство, макар че управлява 14 години, днес никой в Латинска Америка не говори за "Консенсус от Каракас", припомня Шифтър.

Смъртта на Чавес нанесе удар по най-новата фаза на идеологическата битка в Латинска  Америка, започнала преди 15-ина години с възкачването му на президентския пост. Последователите му казваха, че неговата неизчерпаема енергия е незаменима още преди да изгуби привлекателността си твърдолинейната му икономическа и международна политика, коментира и Тери Уейд от Reuters.

Лявоцентристките идеи в района се въртят около прагматичния бразилски подход или около по-агресивен модел на свободна пазарна икономика, но в комбинация с повече социални разходи за намаляване на бедността.

Бразилия, която винаги е обичала да се възприема като "естествен лидер" на Южна Америка, ще спечели най-много от смъртта на "Ел Команданте". "Сега нещата се променят. Той заемаше важно място в латиноамериканската левица и ни предстои разместване на пластовете", коментира бразилски дипломат пред Reuters. "Краят на Чавес може да доведе до край на радикализма на континента", допълва негов колега. "Най-вероятно промените ще започнат с намаляваща роля на Венецуела като регионална сила, от което ще спечели Бразилия", казва и Ирене Миа от  Economist Intelligence Unit.

Полза, разбира се, ще имат и САЩ. В продължение на 14 години той нападаше "янки империализма", гонеше американски дипломати, превземаше частни компании, разклащаше петролните пазари и градеше антиамерикански съюзи с Иран и Сирия.

През последното десетилетие влиянието на САЩ в района намаля и бяха формирани две организации без участието на Вашингтон - Съюзът на южноамериканските държави и Общността на латиноамериканските и карибските държави. Американците не са особено притеснени от това, защото по-рядко ще им се налага да действат в района, които определено е по-стабилен от когато и да било.

Освен това САЩ виждат добре, че приказките за регионална интеграция се сблъскват в остри спорове за търговската политика на южноамериканските държави. През 2011г. бе формиран "Тихоокеанският съюз на Перу, Чили, Колумбия и Мексико с асоциирани членове Панама, Коста Рика и Уругвай - все страни с бързо растяща свободна търговия. Идеята е на бившия перуански президент Алан Гарсия - да се контрира съюзът ALBA на Чавес, включващ Венецуела, Куба, Еквадор и Боливия, както и Аржентина и Бразилия, чиито икономики са смятани за протекционистични.

Гарсия казваше, че "Южна Америка е в нещо като студена война с големите идеологически блокове на ХХ век." В района доминира консенсус, че трябва да се стимулират частните инвестиции в комбинация с увеличени социални разходи, но разногласията относно търговията са много дълбоки. 

Бразилската икономика е най-затворената за търговия в Западното полукълбо, а не се знае какво ще стане след смрътта на Чавес с Куба, Еквадор и Боливия, които са силно зависими от помощта от Каракас. Дори Аржентина получаваше близо 5 млрд. долара, когато бе изолирана от международните финансови пазари. Без Чавес и ресурсите му тези страни може да се окажат принудени да търсят нови партньорства и съюзи. Някои като боливийския президент Ево Моралес вече търсят среден път - той също национализира някои компании, но поддържа добри фискални показатели и резерви в централната банка. Еквадорецът Рафаел Кореа уплаши инвеститорите, но след преизбирането си през февруари заговори за сделки за милиарди с добивни компании. Дори Куба търси своя път чрез внимателно стимулиране на частната инициатива.

Макар и без харизмата и емоционалността на Чавес, Рафаел Кореа може би единствен би претендирал да заеме мястото на Чавес, но въпреки че страната му да е член на ОПЕК, му липсва нещо съществено - изобилният венецуелски петрол. С което отново се връщаме към първоначалния проблем - за социалистическата революция, захранвана с много популистки лозунги и финансирана с парите на потребителите от страните на "омразния империализъм".