Под ухо
Препубликуваме текста на Тони Николов от портала "Култура":
Подслушването е в сърцевината на българската политика. До степен, че я свежда до политическа акустика. И то от незапомнени времена. Ако се съмнявате в тези мои думи, направете си труда да се разходите до "правоъгълника на властта" – зад фасадата на българското президентство. Там, до историческата ротонда "Св. Георги" (най-първо римска административна сграда), са запазени отвори на тръби, за чието предназначение археолозите все още гадаят. Едни твърдят, че става дума за банално отопление, ала според други е имало така наречените "акустични гърнета", с чиято помощ любознателни царедворци надавали "ухо" към тайните в двора на император Константин Велики, а през Средновековието – в кроежите на севастократор Калоян. Както виждате, нищо ново под слънцето. Едни и същи практики, при това на едно и също място. Далеч преди президентът Плевнелиев да се заеме със сформирането на служебно правителство, а някой (?) изпреварващо да реши да се информира.
Затова се замислям не му ли е дошло времето да се напише цял трактат по темата. Нещо като "Малък органон на подслушването. История, теория и практика в България", предназначен за политици, служебни практици и любознателници. Хващам се на бас, че книгата (особено ако бъде придружена от факсимилета и няколко диска със записи), ще бъде истински хит на пазара. А дотогава ще си позволя да споделя някои размисли, които биха могли да залегнат в основата на органона и бъдещата теория на "българската политическа акустика".
Първо положение: никога не бива да се признава "подслушване". Аргументът? Бъдете убедени, че и вас ви подслушват. Така е в българската политика. И няма как да е другояче. Търсете доказателства, за да оборите обвиненията. Позовете се на разликите между слушане (пасивно мероприятие) и подслушване (активна профилактика). При дадени над 100 000 разрешения от съда за подслушване, вероятността ваш разговор да попадне в "звуковите масиви" не е никак малка. Спомнете си що народ беше записан покрай ген. Ваньо Танов, да не говорим за разните там разработки като "Галерия" и "Лиани". Вижте как Сергей Станишев охотно изобличава днешните "акустични практики", удобно забравяйки с какво се занимаваше ДАНС по време на неговото правителство в рамките на разработката "Галерия" (срещу политици и журналисти). А пък Цветан Цветанов на свой ред твърди, че и той бил подслушван (по чие нареждане? на своя началник ли?). И най-вече – че подслушван бил даже Бойко Борисов (той пък по чия заповед? да не би от своя пръв сътрудник?). Можем само да гадаем.
Второ положение – в България всичко се подслушва. Как точно и от кого? Вече никой не знае. По принцип хипотезата е, че властта подслушва опозицията (вариант "Уотъргейт"). Но тъй като МВР изпълнява операцията, не е ясно дали съответните служби не подслушват и властта, и опозицията едновременно (макар да имат разрешение само за "престъпния свят"). От което произтичат два извода: или службите се грижат за паритета в управлението (днешната власт е утрешна опозиция, а опозицията – следваща власт!). Или пък, спазвайки стриктните си служебни задължения, просто не правят разлика между "престъпния свят" и "политическата класа", което, ако е факт, е притеснително. Но, от друга гледна точка, е и донякъде успокоително. Щом подслушването е "тотална практика", служебният премиер Марин Райков може поне да спи спокойно с мисълта, че "той и правителството му са били подслушвани".
Трето положение – от подслушването не произтича нищо, освен медиен шум. Да е забелязал някой реални последствия от всички тези файлове, флашки или скриптове от скайп? Нищо. Всичко е само отзвук, бележка под линия в летописите на нашето време, част от акустичната му история. Така че всякакви "действия с отвертка" по заличаване на уликите, са си чисто престараване. При състоянието на нашата съдебна система не би могло и да е иначе. Проверки се предприемат, свидетели се разпитват, а сетне всичко се класифицира "в архив". А пък ако случайно проверката влезе в съда, тя задължително се връща "за доразследване". Докато един ден не я изровят историците.
Четвърто положение: от подслушването се вълнуват само ограничен брой засегнати лица. Така нареченото "гражданско общество" е в най-добрия случай неутрално, ако не и враждебно към лицата, станали обект на подслушване. То е вкупом убедено, че разните му там политици трябва да бъдат вкарвани в затвора, пък ако ще и да ги подслушват. Да не говорим за бизнесмените, магистратите и нахалните "журналя". Тотален контрол и съд! С афери в стил "Уотъргейт" партия като ГЕРБ може само да качва, но не и да смъква проценти на обществено одобрение. "Ще ги подслушват! Как няма да ги подслушват тия синковци…"
Какви други политически практики да очакваме от общество, векове наред живяло под пълен контрол: вечно "под око", както и "под ухо"!
Иван Хаджийски, независимо от крайния си оптимизъм за българския народ, е бил принуден да публикува устни разкази от предосвобожденската ни история, крайно показателни в тази насока. От един от тях научаваме как мюдюринът на едно от подбалканските ни градчета прогонва поредната група доносници с възмутения възглас: "Вие, българите, няма ли да спрете да се клепате!".
А Освобождението не само че не променя, но и задълбочава тези манталитетни нагласи. Контролът над личната информация, над това кой какво е казал или написал, е повече от безумно свиреп. Стефан Стамболов не се свени лично да нахлува заедно с полицията в къщите на политическите си противници, да провежда разпити, да иззема книжа и писма. Десетилетия наред цар Фердинанд е чест гост в дома на директора на пощите Иван Стоянович, защото, по свидетелството на Добри Ганчев, така имал възможност да хвърля по едно око в кореспонденцията на видни граждани преди появата на телефонни апарати по домовете.
Журналистът Стефан Танев, дългогодишен главен редактор на най-четения български всекидневник – вестник "Утро", разказва как в края на 1943 г. в дома му идва развълнуван служител на Телефонната палата. Той споделил, че германски техници са инсталирали в палатата записващи устройства, които проследяват разговорите на регентите и целия Министерски съвет. За да може, както се казва, да няма "скрито-покрито". Да не си мислите, че регентите княз Кирил, проф. Богдан Филов и ген. Никола Михов вдигат чудовищен скандал заради подслушванията и едва ли не денонсират договорите ни с Третия райх? Нищо подобно. Те приемат, че операцията си е "в реда на нещата". И награждават въпросния техник за лоялността му, просто защото вече знаели "кое е за телефон и кое – не".
С идването на комунистите на власт съветският опит също си казва думата. Така контролът "под око" и "под ухо" направо се сливат. В архива на МВР все още се пазят едни особени парчета тел, на които всъщност са записвани телефонните разговори на Трайчо Костов. От описанията им в досието не оставаме с впечатление, че следеният и свален от всички постове Костов е споделял нещо, което "не е за телефон", което не е попречило да бъде окачен на въжето през 1949 г.
Очевидно в тоталитарната теория на подслушването важен е принципът, не фактите. От значение е фиксирането, проследяването на всяка стъпка, както и на всяка дума, изречена от съответното лице, което, ако възприемем метафората на Веселин Бранев, превръща човека от онова време в "следения човек". В човек, чиито думи (за разлика от днешните "разхайтени времена) са могли наистина да се обърнат и използват срещу него. Човек в състояние на страх. Човек в състояние на тотално про-слушване. Страх, от който няма отърване и който продължава да живее в по-старите поколения.
Ето защо се сещам за една история, един вид притча за духа на споменатите времена. В средата на 90-те разговарях с чуждестранен експерт, дошъл на консултира БТК. Той с удивление коментираше лошото ниво на българската телефония и споделяше как дълго време не е могъл да проумее абсурдните скачвания между отделните телефонни линии в София. Докато накрая един от служителите не го отвел в подземието на Телефонната палата, където той с изумление установил, че отделните телефонни централи са скачени не с оглед на ефикасното използване на множество линии, а с оглед на това определен брой служители да могат да прослушват и записват телефонни разговори. В кабинките в подземието все още висели техните слушалки, а край стените били подреден цял куп огромни, вече неработещи съветски магнетофони.
Ето го в чист вид един от принципите на българската политика: по-важно е да се подслушват хората, отколкото реално да бъдат чути. Защото второто е свобода, докато първото е ситуация на контрол: всичко да е "под ухо".