Селянин возил с три камили от Дедеагач за Ямбол и Тополовград - сол, пирони и газ, а връщал мед, восък и кожи. Фалирала "транспортната фирма" (камилите умрели) през ‘’Голямата депресия", тръгнал и той да мре. Извикал дъщерите си , на двете големи дал златни турски пендари, а на третата казал: "Малка си, няма друго тате, ето това малкото е за теб."

След десетина години, тя отишла при майстор в Тополовград: "Бай Юсуфе, да ми направиш едно пръстенче и едни обички от това". Като се върнала другата неделя…: "Виж, не знам какво е, не ми дава сърце да го развалям". Монетата останала у Еленка Меракова до 1985 година. В Тополовград организират нумизматична изложба. Занася баба Еленка монетата. Виждайки я, професор Йорданка Юрукова, директор на Археологическия музей и голямо световно светило по нумизматика, едва не припада - това бил златен юбилеен медальон на римския император Юлиан Апостат (Отстъпник). Той управлявал Рим от 360 до 363 година след Христа и бил племенник на Константин Велики. Наричали го Отстъпник, защото се опитал да върне Рим към езичеството. Юлиан отсякъл само една емисия от златни ауреуси - с тежест 6,2 грама, докато медалионът бил 12 грама и е единствен в света. Цената на такъв уникат варира между половин и пет милиона долара - това е една от най-редките римски монети.

Прибира си баба Еленка жълтицата и след час пристига младо, бузесто момче. Оказва се Митко Станков - Бузата, един от най-големите

Не й отстъпва и сбирката на Бузата. След обиск през 1896г. в жилището му на улица "Доспат" в София, оперативните работници попадат сякаш в пещерата на Али Баба. В блиндирано подземие са намерени 5,5 кг златни византийски монети от династията на Палеолозите, 8 кг златни римски монети, печатите на всички български царе, 150 кг сребърни накити, три хиляди монети на цар Иван Александър. Съдбата обаче е по-милостива към него. След проблеми в следствието и съда той емигрира във Виена, където и досега е дилър на монети.

Интересът в България към античността е обясним – и при археолозите, и при колекционерите, и при търсачите или иманярите. Под земята има няколко исторически пласта - те обхващат периода от VI век преди, до VI век след Христа, когато тук са обитавали траки, дерони, римляни, келти, гърци. По- късно легенди нашепват за заровени съкровища на Индже и Вълчан Войвода, Кара Кольо и Осман Паша.

Когато пада Берлинската стена, хиляди загубили поминъка си селяни, стават иманяри.

- на Васил Божков (златни ритони и бюстове на римски императори), на шефа на Шесто управление на бившата ДС Димитър Иванов (средновековни икони и антични статуетки), на Боян Радев (картини), на братя Бобокови (монети на българските царе).

Като изключим големите колекционери, при които свенливо се пропускат въпросите за произхода на артефактите и на парите, с които са придобити, реалният вътрешен пазар на антикварни стоки е тотално разбит от

В него не участват нито дребните риби-колекционери, нито музеите, нито държавата. Вероятно това е една от причините част от артефактите да пътуват нелегално за големите европейски държави. В Мюнхен, Берлин, Виена, Верона, Марсилия, Маастрихт се търгуват свободно всякакви монети, предмети, ордени, медали, значки, марки, банкноти, картички. За по-редки и скъпи антики се организират търгове от големи нумизматични къщи като "Кюнкер", "Ланц", "Горни и Мош", "Раух", "Стамбулиу", "Сотби" и "Кристи".

Там често се появяват изключително интересни вещи, свързани и с историята на България. На аукциона на "Кюнкер" ,например, за смешни пари се предлагаше плащеницата, използвана при католическия годеж на цар Борис и Йоана Савойска в Асизи (Италия), а Симеон Сакскобурготски продаде на безценица в "Сотбис" колекцията от ордени на Фердинанд, която и де юре и де факто би трябвало да принадлежи на България. Подобни търгове се организират вече и в Чехия, Унгария, Полша, Русия, Словения, Хърватия и др.

Тази дейност е доста печеливша и дава мощен тласък на културния туризъм. Обаче тя е строго регламентирана. Общото европейско пространство е зона за свободно движение на хора, идеи, стоки и капитали, но всяка държава по различен начин решава въпроса с културното си наследство. Най-либерално е англо-саксонското законодателството. Там може да се търси всичко (ако е съгласен собственикът на земята), но намереното се предлага за изкупуване първо на държавата. Ако няма интерес, собственикът е свободен да прави с него каквото иска. В държави като Германия, Австрия, страните от Бенелюкс, Чехия и Полша се правят сделки с културни ценности при доказан произход. В южната дъга - Италия, Испания, Гърция и Турция, има частична или пълна забрана за търговия с антики.

През вековете България е изгубила безценни реликви. Иван-Александровото четириевангелие (най-богатият на миниатюри старобългарски паметник), създадено в Търново през 1356г., е задигнато от английския колекционер лорд Робърт Кързън и е в Британския музей. Българският превод на Манасиевата хроника, направен през ХII век, също е извън България. Това вероятно е една от причините новият Закон за опазване на културното наследство да забранява всякакви сделки с артефакти, датирани преди 1800 г.

Според много авторитети

защото на практика им помогна да легализират колекциите си. Изпълнен е с неясни формулировки и вътрешни противоречия.

С антипазарния си дух и репресивна същност законът почти окончателно срути културния и антикварния пазар в България и в тази област окончателно ни отдели от Европа. А що се отнася до основната му задача – борбата с контрабандата с културни ценности, искам да припомня българската поговорка, че " забраненият плод е най-сладък". Да припомним - най-много алкохол се произвеждаше и консумираше в Съединените щати именно по времето на "сухия режим".