Не знам как изведнъж се сетих, че се навършва една кръгла годишнина – 90 години от деветоюнския преврат през 1923 г. Явно сработва натрапчив спомен от детството ми, когато комунистическата власт облепваше цяла България с плакати: "Помни 9 юни, пази 9 септември!". Та изглежда в съзнанието ми ясно се е запечатал този 9 юни, както пък настоящият външен министър Кристиян Вигенин все още брани във фейсбука си 9 септември, който за него е: "начало на една уникална по своите мащаби и резултати социална трансформация в България. Нямаше богати, но нямаше и бедни… Хората нямаха контрол над властта, но имаха власт над собствения си живот. Униформите бяха задължителни, но младите не умираха от свръхдози, а момичетата не продаваха телата си… и т.н."

Доста спорна интерпретация, в която няма още толкова много неща… Защото хората нямаха свобода, тоест никаква власт над живота си; нямаше избор, а други избираха вместо тях; не можеше да говориш, четеш или мислиш свободно; нямаше мърдане извън една оградена с телени мрежи територия, която се охраняваше зорко и само се питахме как ли изглежда широкия свят. Началото на тази социална трансформация, уви, започва с концлагера "Белене", като опиpа, пак не знам защо, все до АЕЦ "Белене"…

Но за 9 септември друг път, да се върнем към годишнината от 9 юни. Още повече, че без 9 юни – първият от трите преврата, преобърнали българската история (1923, 1934, 1944) –  нямаше да го има в същинския му вид и този 9 септември, към който все ни връщат адептите на бившата комунистическа партия. Не твъpдя, че Червената армия нямаше да прекоси през 1944 г. Дунава, а само казвам, че България щеше да разполага с по-добре развити демократични институции, ако след втория преврат (19 май 1934г.) не бе обречена на авторитарен безпартиен режим (подет и засилен от комунистите), чиято тежка сянка продължава да тегне до днес.

Но да се върнем към матрицата – към 9 юни като преврат. Има една важна книга, издадена през 30-те години на ХХ век в Париж от днес позабравения италиански писател Курцио Малапарте, която е посветена тъкмо на техниката на преврата (има я на български). Малапарте не се занимава специално с България, но пък подробно анализира недъзите на демокрацията. Целта му е да покаже как, вследствие на тях, властта пада като зрял плод в ръцете на хора като Ленин и Мусолини, Пилсудски и Хитлер.

Ето как накратко изглежда схемата на Малапарте:

1) Всичко тръгва от кризата, когато гражданите започват да губят доверие в институциите и вече не се чувстват представени в парламента. Създава се критична ситуация, но властта не пада от само себе си, просто някой трябва да се реши да я грабне.

2) Народът сам никога не извършва преврат, нито пък революция. Събитията на улицата умело се насочват от група малобройни, решени на всичко лица, чиято стратегия трябва да е съвсем елементарна, за да бъде ефикасна.

3) За целта е необходимо първо да се създаде хаос – да се провокира общо недоволство –  вследствие на корупционни скандали, политическо безочие или некомпетентност на властите – след което се преминава към обща стачка или други форми на размирици.

4) Извършват се "невидими маньоври" – внедряват се малки групи тук и там. Общественото възмущение се надига и в даден момент група "спасители" се заявяват, завземат мрежите за комуникация и обявяват властта за свалена. Остава само да се вземат мерки по "неутрализиране" на дотогавашните властници (по възможност без много излишен шум).

Като се замисли човек, схемата продължава да работи! Е, с неизбежните исторически модификации. Историята никога не се повтаря с copy-paste. А всякакви исторически аналогии, дори и оправдани, винаги изглеждат леко пресилени. В един друг текст за възможните аналогии между дружбашкия режим иуправлението на ГЕРБ (Завръща ли се Стамболийски?) вече размишлявах над матрицата на подобни исторически успоредици.

А сега към 9 юни. За да не се изгубим из дебрите на историята, предлагам да следваме стъпките на истинския Вергилий в историята на българските преврати. Сещате ли се за кого говоря? За Димо Казасов, разбира се, в случая чрез емблематичната му книга "В тъмнините на заговора. Из дневника на един журналист", София, 1925 г.

Сами преценете аналогиите между някога и сега:

Казасов е от групата, която, начело с Александър Цанков, замисля преврата поне година преди 9 юни. Но нещата се забавят и на 30 април (а не на 16 май!) има избори. Как минават те?

Както виждате, нещата никога не се повтарят напълно, но все пак се припокриват.

През 1923 г. дружбашите обаче имат смазващо мнозинство, а всички останали партии остават в глуха опозиция. През 2013 г., както знаете, е по-различно. ГЕРБ, бидейки първи, минаха в опозиция, а останалите три партии се конституираха като мнозинство.

Остава обаче улицата. А тя, по схемата на Малапарте, може да бъде ръководена и насочвана (и от едната, и от другата страна – термини като "ляво" и "дясно" тук не играят роля). През 1923 г. властта е могла да бъде свалена само от армията, македонската организация и група заговорници (отговорни и неотговорни фактори, както се е казвало тогава). През 2013 г., когато армията е под санитарния си минимум, службите са в дълбока криза, а потенциалът на патриотарските организации се свежда до футболните агитки, нещата изглеждат другояче. И все пак след краха на политическото, улицата, при цялата си аморфност, е може би единственият фактор в българската политика.

Поглеждам в календара и установявам, че тази година 9 юни се пада в неделя. Ден, в който гражданите излизат на разходка, а прогнозите сочат подобрение на времето, така че има всички предпоставки за протест. Колкото и той да е разнопосочен и разнороден. Едни ще протестират срещу връщането на тютюнопушенето на обществени места, други – евентуално срещу АЕЦ "Белене". Еколози ще излязат с пореден протест за съдбата на Банско или срещу бетонирането на защитена река с видри в Котленския Балкан. Националистическите агитки извън парламента (НФСБ, НДП, РЗС) ще атакуват отново "Атака" с портрети на Волен Сидеров с фес.

Иначе 9 юни, неделя, най-вероятно ще започне като "спокоен и тих ден", както някога го описва Димо Казасов. И най-вероятно, дори да избухнат протести, те ще отшумят и отминат. Което не означава, че група мотивирани граждани, решени на всичко, не гледат втренчено към властта. Тази задача си остава. Просто средствата са други. Днес никой не полага целенасочени усилия, за да превзема Централна поща и телекса, защото социалните мрежи са достъпни за всички.

От тях "улицата" разбира кога и къде е сборният пункт, каква е определената цел. В момента улицата е превзета от "националистите", така че не е трудно да предположим, че след като протестират пред парламента и централите на БСП, "Атака" и ДПС, "патриотите" ще съберат плакатите и ще се разотидат. По схемата на Малапарте дотук са изпълнени точки 1-3. Общото недоволство, подсилено от безочие и некомпетентност, е факт. Затова "улицата" грижливо прибира лозунгите и карикатурните портрети на Сидеров, на които, доколкото забелязах, пискюлът на феса е преметнат от дясната страна.

В тази връзка се изкушавам  да припомня на патриотите, обзети от възрожденски плам, едно тълкуване, което Вазов прави в повестта "Чичовци" (не е зле да се чете класиката!). Там героят Мирончо, 44 годишен хубавеляк и доморасъл философ, развива цяла теория за значението на това от коя страна виси пискюлът. Отдире (сиреч отзад) означава "лъжовен свят", отпред – N’am grigea de nimani ("нямам грижа от нищо" на влашки), а отстрани (по логиката на днешната политическа презентация – "няма файда от кахър").

Превод за по-младите поколения: "все тая". Още един 9 юни в историята.