Назначаването на Делян Пеевски начело на утлъстената ДАНС беше драстичен удар върху отдавна нараненото достойнство на българския избирател. А аргументът, че имал решителност и здрава ръка, прозвуча като оправдание на  брутално изнасилване с твърдения за наслада и зачатие. 

Повече от година българите протестират по улиците на страната, а техни сънародници по света се присъединяват към тях. Тези протести бяха зле разчетени от политическите партии – като битка между самите партии, в която едни може да спечелят, други да загубят, а трети да отпаднат.

Протестите обаче от самото си начало бяха

не срещу една партия в полза на друга. В продължение на година хората недоволстваха срещу политическото пренебрежение, срещу чувството, че някой се разпорежда с техните пари, тяхната сигурност и тяхната природа, без да ги е питал за това.

Последната протестна вълна е най-спонтанната и неудържима в близката история на България. Може би въобще в историята на България. Тя е навярно и най-фокусираната след гневът, който породи прословутата реплика на Петър Младенов за танковете на 14 декември 1989 година. Разликата с 89-а обаче е 23 години трупано нетърпение и самоувереност и поне две поколения, на които им е напълно неясно чувството страх от властта.

Хората изригнаха с такава сила, защото в миг се почувстваха жестоко измамени. След като бяха свалили едно правителство, те с огромна резерва бяха приели обещанието, че вече няма да е така. Последната нишка доверие, на която се държеше временното спокойствие в страната, се скъса. И гневът се сгромоляса на улицата.

Този гняв

колкото и на мнозина да им се иска събитията днес да им дадат втори партиен шанс. Ако протестът обнови дясното, лявото или която и да било част от политическия спектър, добре. Но той се простира много отвъд партийните хоризонти.

Протестът не е и само протест на средната класа, на софиянци или на младите, независимо че хората по улицата в голяма степен отговарят на този профил. 

Чувството за солидарност, обзело протестиращите, обгръща всички в страната – мюсюлмани, турци, полиция и всеки, който покаже съпричастност към мъчителната битка за достойнството на един народ. Социалните мрежи кипят от тази подкрепа, а 85% от българите подкрепят протестите ("Алфа рисърч"). Това е близо два пъти повече от достъпа до интернет в страната. 

Статията на млада туркиня, засегната от антитурските багри на някои от скандиранията, в миг плъзна из "Фейсбук" и спечели всеобща емоционална поддръжка. Протестиращите носят вода и цветя на полицията.

За първи път от 70 години православната църква обществено се ангажира с нещо повече от гей парада или концертите на Мадона и Лейди Гага. Патриархът отправи обръщение, което широко бе възприето като поддръжка за протестиращите и призив за солидарност и решимост.

За първи път политик заговори за извършен грях и поиска прошка от хората. Появи се и думата катарзис, макар и в напълно неуместен контекст.

Какво се случва? Българският гражданин реши, че повече няма да разреши някой да посяга на неговото достойнство. Реши го внезапно и категорично. Реши го в един миг. Това беше мигът, в който чу за злополучното назначение  и осъзна, че е измамен, вероятно от собствената си доверчивост или от нескопосаната недалновидност на своите избраници.

В този миг протестиращият гражданин съзря едногодишните протести като революция на достойнството. Това прозрение му дава решимост, която надали нещо ще пречупи. Оттук нататък

Независимо дали протестите утихнат или не. Дори на улицата да няма и един човек, както нямаше по обяд на 14 юни, протестиращият може с пълна сила да залее площадите до вечерта.

Когато през юни 2012 "Орлов мост" беше окупиран, хората протестираха срещу един закон и начина, по който този закон беше написан. Година по-късно гневът ферментира в радикална решимост – тази държава вече никога няма да бъде същата. Тя принадлежи на хората и те ще я управляват. Не като отново повярват на някоя нова партия или нов лидер, а като държат всяка партия, всеки политик и всяка държавна институция отговорни по всяко време. 

Всъщност това е единственият начин, по която една зряла демокрация работи.