Последният българин

Тази история чух в Ричоне (луксозен морски курорт близо до Форли, Италия) от симпатична госпожа - българка, на видима възраст около шейсет, с големи тъжни сини очи: "Още е много рано. В полутъмната, луксозна къща във Форли цари полумрак. Аз и възрастната дама, за която се грижа, ровим в гардероба.Трябва да намерим най-елегантните дрехи, бижутата, които ще направят най-силно впечатление. Може би този път ще ни обърне внимание… Вече сме готови. Излизаме на терасата. Главната улица е още съвсем безлюдна. Но кой знае? Бенито Мусолини - така обичаното Дуче, има навика да се появява рано пред публика, да маха на френетичните си привърженици от откритата кола. Вестниците непрекъснато го показват как свири на виола, язди, плува... И особено обича да го прави във Форли. Защото е роден в селцето Довия, в провинция Форли-Чезена. Проблемът е, че просто няма как да го видим. Годината е 2012, а Мусолини е завършил земния си път още през 1945 г."
"Обаче в съзнанието на над 90-годишна възрастна дама, продължава разказа си новата позната, Дучето е още жив. Тя държи да го приветства всеки ден заедно с мен. Още повече че до някаква степен му го дължи, защото е вдовица на най-известния му външен министър - граф Чано. Не стига всичко, ами бабата е и бивша оперна певица - и то не лоша, и аз, горката, съм принудена всеки следобед да изслушвам и да ръкопляскам на арии от "Травиата", "Тоска", "Риголето". В България бях счетоводител. Пенсионирах се е в Българската национална телевизия, но пенсията, както и на много други, не ми стигаше. Затова посрещам Мусолини и
аплодирам една 90-годишна оперна дива…
Предполагам, че и по-лоши неща са се случвали на много български емигранти по света. Една от братовчедките ми е превъзходен генетик. От БАН, където започна, я поканиха да специализира в Шотландия. В същата лаборатория, където клонираха овцата Доли. Върна се, за да разбере, че със заплатата от БАН не може да си плаща парното, и емигрира в САЩ. Сега е санитарка в Литъл рок, малко градче в щата Арканзас, откъдето вероятно са тръгнали семейство Флинстоун. Живее в собствена къща, синът й се ожени за американка и, предполагам, никога няма да се върнат в България. Както и никога няма да забравят аромата на топлите, току-що опечени банички в баничарницата на улица "Христо Ботев".
Друга, много близка моя роднина, специализира във Виена и стана доктор на науките по геодезия. Веднага й предложиха работа в най-мощната в света фирма за геодезически инструменти с начална заплата от пет хиляди евро. Фирмата обаче се намираше в едно умряло от скука швейцарско градче на границата с Австрия и Германия, на километър от Боденското езеро. След дълги размишления тя отказа, върна се в България, опита се да работи - доста неуспешно, и сега вероятно дълбоко съжалява…
Масовата емиграция
през последните двайсет и три години вероятно е една от основните причини за дълбоката икономическа, политическа, социална, демографска, културна и нравствена криза, обхванала българското общество. От 1989 г. страната са напуснали 1.5 милиона души, или около 20% от населението. По-лошото е, че те представляват поне 30% от хората в трудоспособна и детеродна възраст.
През последните три и половина години беше регистриран допълнителен поток емигранти - ученици и студенти, повече от половината от които не възнамеряват да се връщат.
Обратният поток е едно към десет
Отчайващият факт е, че българското население не може да бъде компенсирано нито количествено, нито качествено. Ако разглеждаме нещата от демографска гледна точка, масовата емиграция веднага удвоява отрицателния естествен прираст. Това води до рязко застаряване, до катастрофално спадане на броя на населението, до влошаване на образователната и производителната му структура, до оголването на части от националната територия. Най-страшното е, че не само се изнася огромен човешки и национален капитал, но се изтощава и българският генофонд. Монетата, както винаги, има и обратна страна. В китайската писменост с йероглифа за криза се означава и възможност.
Икономическата емиграция е
най-големият инвеститор
- от нея към България тече могъщ финансов поток, съпоставим както с всички останали чужди инвестиции заедно, така и с произведения съвкупен обществен продукт. Ако не бяха парите, които роднините изпращат всеки месец, отдавна десетки хора, особено в градовете и селата на Северозападна България, да са умрели от глад. Когато мислиш дали да тръгнеш, или да останеш, на едната страна на теглилката поставяш парите, професионалната изява, образованието, здравеопазването, пенсионното осигуряване, спокойствието и лукса, а на другата - родителите, приятелите, спомените, аромата на детството, езика, културата, патриотизма, надеждата.
Когато започнат тези спорове, си спомням разказа "Последният англичанин": Човечеството е победило разстоянията и всички британци напускат гордия, но мъглив, дъждовен, влажен и неприветлив Албион. Всички с изключение на един. Някой трябва да остане да пази гробовете на Шекспир и Марлоу, на Френсис Дрейк и Оливър Кромуел, на Ана Болейн и Хенри Осми, на Пърси Шели и Джеймс Джойс, на Лоурънс Оливие и Вивиан Лий. Някой трябва да храни черните гарвани на Тауър бридж и белите лебеди в Хайд парк. Някой трябва да застане мирно, когато кралската карета напусне замъка Балморал и се отправи към Аскът.
Тук е някак по-просто. След поругаването на всичко по-стойностно през последния четвърт век някой просто трябва да остане, за да пусне завесата.