Протестите в България са вече в третата си седмица и мнозина от участниците недоволстват от това, че медиите на Запад не обръщат внимание на случващото се у нас. Същото впрочем важи и за руските медии, но там действа друг механизъм за определяне на приоритетите.

Факт е, че "Ню Йорк таймс", "Вашингтон пост", "Шпигел", "Евронюз" ни забелязаха (партньорството на CNN с "флагмана" на журналистиката ТВ7 е ясно какво може да произведе за протестите), макар и късно. Отразиха ни професионално... И толкова.

Който живее в чужбина и следи електронните медии или пресата, знае, че особено в големите държави няма чак толкова много международни новини и че селекцията там е според това какво интересува местната публика. А за тази публика по-важни са Близкият изток (заради петрола и Ерусалим), арабският свят (пак заради петрола, но и защото там до Арабската пролет бяха традиционни места за туризъм), Афганистан/Пакистан (защото талибаните нападат "наши войници", пък и какво изобщо търсим все още там?), китайската икономика (защото работи за нас толкова евтино и вече купува онова, което Европа вече не иска или не може)... 

България практически отсъства в този списък. Ако нямаше съвпадение с протестите в Турция и Бразилия, вероятно нямаше да ги има и тези репортажи.

За интелигентните протестиращи в центъра на София може да е малко е обидно да се припомнят точно тези азбучни истини, но

(не казвам, че трябва да спретнем такова за привличане на вниманието). Африка е христоматиен пример - клането в Руанда все пак се добра, макар и късно, до страниците на пресата и екраните на телевизиите, но някой да е чувал, че в гражданската война в Демократична република Конго в края на 90-те години загинаха 5 милиона души (може би най-смъртоносният конфликт в света за последния половин век), че във конфликта между Етиопия и Еритрея бяха убити 100 хиляди, или дори че бомбен атентат срещу влак в Ангола през 2001г. отне живота на 250 души?

Обяснението е банално - това се случва твърде далеч, на хора, които са твърде различни от нас и живеещи в неважни държави. След като това се игнорира, какво да кажем за мирните протести в България?

За да бъде забелязано едно събитие от чужбина, то трябва да има не само политическо значение, но и да има усещане за географска, културна и историческа близост с него, да могат по някакъв начин читатели и зрители да се идентифицират с него. Да има политически и икономически интерес, съчувствие или страх, че от това събитие може да произтече някаква заплаха у дома. 

Ако бяха застрашени някакви сериозни чуждестранни инвестиции или към британските/германските/френските граници бе тръгнала вълна от български имигранти, щеше да има веднага вой "Идат да ни вземат работата и социалните помощи!". Само че мнозинството протестиращи българи са дооооста далеч (слава Богу!) от участие в такава вълна.

Понеже

(да не говорим за САЩ, Европа или дори за съседите ни на Балканите), шансовете й да попадне в новините са малки. Клишетата "корумпирана", "с ширеща се организирана престъпност", "крадци на пари от банкови карти" "най-бедната" и "бившата най-предана на СССР" също втръснаха от повтаряне и допълнително убиха какъвто и да е интерес към нас. 

Този интерес е отсъствал и преди 1989 г. Американски изследователи на промените в бившия съветски блок писаха в началото на 90-те години, че България до последно е била "най-балканската" страна в района. Всичките ни съседи са бягали от това определение и градят различна идентичност: гърците, че са родина на демокрацията; югославяните - че са необвързани приятели на Запада; румънците - че са централноевропейска франкофонска държава... Всичко това помогна за изграждане на някакви политически и културни връзки в развитите държави, които се събуждат, когато има нужда.

За отсъствието на България от новините вина има и порочният кръг на медийното внимание - дори журналистите в чужбина

(с любопитното изключение на едно-две австрийски издания). Протестът си няма лесни за представяне символи, някаква колоритна случка, говорители, лидери...

В света на медиите господства мощният закон на 24-часовият цикъл на новините и няма много време да се дълбае какво пък става сега в България. В най-добрия случай веднъж попадаме в новините, а на следващия ден керванът продължава нататък (към площад "Тахрир" в Кайро,например). Така и стана. 

Очевидно подтекстът на призивите от софийските улици чуждестранните медии да ги забележат е така да се окаже натиск върху съответните правителства и европейски институции да реагират срещу властите в България. Но може ли някой да отговори защо едно издание или телевизия ще притиска външния министър или премиера на друга държава с въпроси какво мисли и прави за българите, мафията, олигархията и някакъв си там Пеевски с неговата майка? 

Да не говорим, че в чужбина често има публично разминаване между медии и управляващи относно това кои са "лошите" и кои са "добрите" в конфликта в друга държава. Не че правителствата не са добре информирани от своите посолства в София - просто не е дипломатично да кажат на глас това, което пише по много от плакатите на протестите.

В книгата си "Невидимите конфликти" Върджил Хоукинс обяснява, че привличането на вниманието на медии, неправителствен сектор и политици става малко като по сценарий за холивудски филм.

Нужно е и да има драматизъм.

А ние не сме достатъчно "драматични", но сме достатъчно "отегчаващи" за такъв сценарий.

От България не става медиен блокбъстър и заради безобразното лицемерие на елита и от "протеста с много лица, но без лице", което допълнително усложнява ситуацията, а от сложните събития трудно се раждат новини. 

Така че да свикваме с отсъствието на медийно внимание. Не че трябва да се спре да се настоява да ни забележат от чужбина. Но е много вероятно този мач да си го играем, гледаме и спечелим ние, по български правила, на български стадион. Мач, в който единият отбор прави фал след фал, а съдията все не му показва червения картон. И с един креслив играч, който тича като болен по терена насам-натам, препасан ту с палка, ту с пистолет.