1.

Зловещ и напълно имперсонален като всеки шедьовър, текстът на оставката лежеше най-отгоре върху другите документи. Наоколо бяха наредени куфарите с багажа. Но К-нов изобщо не искаше да става свидетел на това. В онзи момент той беше просто един наблюдател, един служебен човек, случайно ангажиран. Беше получил информация и се опитваше да я съпостави с реалността. К-нов никога не беше ходил във висшата държавна сграда, не беше посещавал тук приеми, нито бе викан да докладва. Не беше се замислял дали пропуска нещо. Но и не се гордееше с това, не трупаше задоволството на простак. Не искаше да се превръща в някой от колегите си от Националната агенция за държавна сигурност, които полагаха усилие да останат гладки и необработени. Не беше праволинеен, не беше самодостатъчен. Ако можеше да се извърши аутопсия и да се достигне до сърцевината на личността му, би се оказало, че там интересите не са закърнели, а са притъпени от някаква апатия и тъга. Но днес беше денят, когато всичко се счупи и електричеството, натрупвано от колебанията, щеше да потегли нанякъде.

К-нов завеждаше най-секретния и частен отдел в Националната агенция за държавна сигурност (НАДС). Отдел, подчинен само на себе си. Отдел "Борба с тенденциите за оставка на висшата администрация". Работният ден на завеждащия започваше точно в седем, заедно с телевизионните водещи. Разбира се, К-нов не беше дете. И затова му стана ясно още рано сутринта, че някой друг управлява нещата, не той. Дълго време се беше старал да поддържа някаква самостоятелност, но знаеше, че може да е само привидна. Разследваше, докладваше, проверяваше, събираше доказателства, търсеше информатори. Предаваше на прокурора и успешно свидетелстваше в съда. Дали наистина изпитваше удовлетворение от механизмите на професионалната дейност? Може да се каже – да. Пазеше се от околните и от неслужебните контакти с тях. Така му оставяше и допълнително време за изписването на папки с доклади. К-нов винаги рапортуваше оперативните разработки навреме и дори успяваше предсрочно да снеме от отчет някои сложни казуси. Отслуженото време в НАДС не беше вече малко и за К-нов удовлетворението имаше вкус на нещо поостаряло, като преживяна любов. Пикът без съмнение беше отминал и ежедневието отмиваше тайнствения му чар. Но служителят запазваше удовлетворението в себе си като източник на топлина. Без да насилва чувството на привързаност към службата, без да търси изблици на ярко и неразумно щастие. Оставки нямаше и нямаше да има.

Смяташе се за разумен, рационален мъж. Не говореше много. А иначе системата успяваше да разреши дребните търкания между съвест и практика, които неизбежно се появяваха. Но сега му ставаше ясно, че някой друг управлява ситуацията, конкретния момент.

Завеждащият отдела в НАДС сложи ръкавици, внимателно взе листа с оставката и го прибра в инвентарен плик. Огледа се, за да потърси други копия или чернови. Хвърли поглед наляво, хвърли поглед надясно. После К-нов погледна надолу пред себе си. Под масата, под писалището, видя свитото тяло. Чу ярките, фатални думи:

– Не издържам повече!

Тази реплика му напомни да извади Наръчника. Там, в наръчника с инструкции за работа на отдела, често се анализираше симптомът "Не издържам повече!".

– Не издържам повече! – повтори председателят на Държавния съвет и се измъкна изпод писалището. Намерил е писалката, която се беше изтърколила на килима, изпусната от треперещата му ръка.

К-нов погледна едрото овално лице, късо подстриганата светла брадичка, интелигентите очи, сега много размити, К-нов би казал – подплашени. Помисли си: колко несправедлив е бил в опита да вкара това човешко лице – а и всяко друго – в нормативните определения. Разбира се, наръчникът сега нямаше да свърши работа. Затова К-нов само разтвори пурпурната корица и по инерция прочете мотивиращия цитат в началото – "Всичко, което не убива, ме прави по-силен!". После мина с бегъл поглед през съдържанието: "Борба с оставката", "Видове оставка" – "Оставка по невнимание", "Оставка от отчаяние", "Оставка като хомосексуален жест", "Оставка с хуманитарни причини", "Оставка поради исхемична болест на сърцето", "Едипова оставка", "Оставка за берекет". К-нов поклати глава и затвори книжката преди да стигне докрай.

2. 

Смеете ли ми се? Усмихвате ми се? Да, аз все още завеждам този отдел. Не е нужно да знаете нещо повече от фрагмент от името ми. Аз съм К-нов, а площадът е празен, зима е. Само преди мръкване минават протестиращите, като ненормални, увити в якетата си, с шапки, ръкавици, шалове, от устата им излизат кълбета пара и вятърът веднага ги отнася.

Спирам колата тук зад ъгъла и продължавам пеш към защитната бетонна дига, която огражда тротоара пред Държавния съвет. Минавам по ивицата от мокър пясък, нахвърлян, за да неутрализира хвърлените пиратките и бутилките с маслена киселина, които, ако се счупят, вмирисват всичко. Краката ми не потъват, пясъкът е слепнал и почти замръзнал. Отгоре е покрит със снежни парцали, изхвърлени от полицейските снегорини, които патрулират по жълтия паваж. Кълбета от снежинки като морска пяна политат и се късат във въздуха, после всичко се смесва, сняг, капки дъжд, замръзнала сладка и солена вода, скреж по ръждивите железа на полицейските ограждения и пареща от студ влага. Стоя почти опрян до бетонната стена, зад нея е морето на площада. Ако надигна глава над преградата от циментови блокове, въртопът ще изгори лицето ми. Зима е. Вече не могат да се чуят никакви думи, никакви гласове, дори да крещиш на някого право в лицето. Само воят на вятъра, бумтенето на ехото. Под краката си мога да усетя натиска, усещам трептенето на бетона, напрежението на откритото пространство вън. Какво усещат те, протестиращите, не мога да разбера.

На пропуска ми отварят, влизам, събличам се на гардероба. В стаята за медийно наблюдение ми сервират чай. Пускам телевизорите. Тече отраслова пресконференция. Синдикатите не вдигат шум, но един независим производител привлича вниманието ми. Усилвам звука.

– Предприятието ни е основано в началото на 2013-а година. Занимаваме се с производство на разфасовки от пилешко месо, студени разфасовки, както и охладени заготовки за барбекю – пилешки кюфтета, кебапчета, котлети, филе, бонфиле. През 2013-а взехме решение да построим изцяло нов завод по модерна технология. Започнахме с купуване на терен, проектиране, узаконяване на проектите, строеж. В средата на 2013-а предприятието беше напълно оборудвано. Тогава започнаха и проблемите с полтъргайста.

Вдигам слушалката и давам сигнал. Там, на пресконференцията, няма кой да се сети да пресече нещата. Онзи човек, предприемачът, горкият, продължава:

– Температурата, при която съхраняваме суровината, както и в помещенията за временно престояване при производство, е от минус 2 до плюс 5 градуса. Температурата в камерите за замразяване е минус 39 градуса, извършваме тъй нареченото скоростно замразяване. Капацитетът на поточната линия за транжиране е 4 до 5 хиляди пилета на час. Цялата разфасовъчна линия, охладителните помещения с хладилните машини и съоръжения...

Журналистът от трети ред реши да се намеси:

– Защо сте сигурни, че става дума за полтъргайст?

– А вие как мислите? – отвръща човекът и демонстративно навива ръкава на ризата си.

Какъв полтъргайст, мой човек – поклащам глава. Е, той няма откъде да знае за разработките на отдел "Превенция и корекция на протестния вот". Но и колегите от НАДС можеха по-внимателно, по-деликатно. Не всяко месо може да бъде пробутано в избирателния списък като човешка душа. Както и да е, не е моя работа. Изключвам телевизорите. Сега какво? Следва още една зимна нощ, предполагам. Какво остава неясно? А, да, оставката. Изваждам инвентарния плик, слагам ръкавици, премествам неподписания лист с оставката в папката, пращам в архив. Къде е авторът на този документ, питате? Оставете го на мира, има още малко време до края на гарнизонния му отпуск. Аз имам право, разрешил съм. Понякога наистина, както пише в наръчника, трябва да се вслушаме в интонацията, с която ни казват "Не издържам повече!".

3. 

Той беше решил, че ще отпътува от гарата с товарния влак. Знаеше разписанието, от едно време. Беше взел само нея, секретарката. Учрежденска страст, нека му се смеят, какво значение? Беше успял да се измъкне – да не подаде оставка, а да си изпроси гарнизонна отпуска. С оставка нямаше как да се изниже от сградата. С оставка не става да прескочиш защитната бетонна стена, която огражда Държавния съвет. Да се измъкнеш от зимата. С оставка не се получава, знаеше го вече. Затова изпроси отпуск. И нямаше повече да се върне, това беше решението му, няма да се върна.

Затова не бързаше. Мълчаливо и почти замислено се беше поклащал над нея, може би около минута. Освен неясна гордост, не изпита друго удоволствие. Все пак, правиха любов, това беше важното. Тук нямаше камери, нямаше микрофони, нямаше ги дебелите министерски килими, в които потъваше всичко. Докато се любеха в товарния вагон, изпуснаха неговата гара. Слязоха чак на следващия прелез, където композицията забави скорост, заради прогнилите траверси. Тук вече беше лято.

Върнаха се по самотния и бял от праха път, като се целуваха. Крачеха един до друг, без да спират, зъбите им се чукваха ненадейно, но те не разделяха устни. Той харесваше вкуса на езика й, някакъв неясен и несвързан с нищо вкус. После седнаха върху високия каменен бордюр и си поставиха инжекция с хероин. Разделиха се пред табелата на разклона, тя продължи по асфалтираното шосе, а той прескочи оградата край оранжериите и тръгна по пътеката към къщи.

С почуда си припомни колко много неща знае за това място. Тук лятото преминаваше в криеница с изпепеляващото слънце. Лозите над стрехите на едноетажните къщи прегаряха и в последните августовски дни единственото място, на което можеха да се преживеят жегите, бяха предверията, покрити с мозайка. От оранжериите не се припечелваше почти нищо, жените ходеха там заради млякото, което сутрин раздаваха на всички работнички в пликове от син найлон. Получаваха и работни ризи от бяла хартия, практични дрехи, от които шиеха пелени.

Беше се завърнал. Щеше да си спомни откъде е започнало всичко. Как е усетил за първи път трепет в сърцето, състрадание към участта на народа си. Как се е осъзнал като пролетарий. Как е застанал на пътя, който го изведе до възмъжалия консервативен социалист. Знаеше, че посоката на спомена, посоката на мислене, е правилна.

Не знаеше, че краят на отпуската му наближава или не искаше да си спомня за това.