Ето така дойде неочакваният ден. Петима депутати внезапно напуснаха управляващата коалиция.

Има много слухове, но това, което знаем, е как започна денят за един от тях.

Професор Веселинов е философ и преводач на Киркегор. Той е син на покойния поет-партизанин Жак Веселинов (с рождено име Коен). Депутат е в 38-ото, 41-ото и сега в 42-ото Народно събрание.

Тази сутрин, както обикновено, за събуждане се включи радиото. Започнаха новини, беше точно осем. В просъница Веселинов чу първата новина, съобщение за смъртта на Златогорско-струмишкия митрополит Теодор, загинал при изкачване на опасен скален рид под Мальовица. Причината – скъсано осигурително въже. Помисли си "Каква му е работата на митрополита да се катери по скалите?" Но после си каза: "Какво ме интересува, аз съм атеист." След като изслуша прогнозата за времето, професорът стана от леглото.

На път към банята Веселинов забеляза отворената врата, това беше стаята на сина му. Депутатът се спря, замисли се. Рядко тази врата стоеше отворена. Младежът беше на седемнадесет и вече ревниво пазеше личното си пространство. Веселинов се изкашля, почака секунда-две и наведе глава през вратата. Видя отражението си в огледалото отсреща, облепено с неразбираеми стикери; видя празното легло. Момчето беше излязло. Прозорецът беше затворен, завесите спуснати. Миришеше на нещо, може би на някакви цигари, може би на неизпран спортен екип, на протекторите за колоездене или кой знае какво. Или миришеше на момиче – професорът се усмихна на остроумието си рано сутринта.

Влезе в стаята, искаше да дръпне завесите и да проветри. Бутна стола към масата, тя се разклати и екранът на компютъра оживя. Неизбежно, Веселинов хвърли поглед. Да, много пъти се беше изкушавал да надникне в компютъра, но знаеше, че не може да си го позволи. Нямаше право. На екрана видя текст. Ако беше друго – снимка, отворена поща или филм, каквото и да е, свенливо би се измъкнал. Но бяха просто черни букви върху бяло поле. Прочете първия ред, преди сам да разбере. Мамка му, какво е това, помисли си и без да иска, продължи да чете:

Професорът разтърка очи, после посегна да се облегне на стола и за малко да залитне. Сърцето му чак сега удари, сякаш минута поне беше мълчало, докато свърши страницата. Веселинов протегна ръка към мишката и превъртя надолу:

Професор Веселинов прокара пръсти през косата си, усещаше челото и тила си изтръпнали и пламтящи. "Кога си пораснал толкова, моето момче?", прошепна на глас. Вдигна веднага телефона и се обади на майка му – с Изабела бяха разведени от почти девет години. Но момчето не беше там. Веселинов я излъга нещо, за да спре да задава въпроси и преди майката да изпадне в паника, затвори слушалката. Погледна календара на бюрото, графика на сина си, но днес нямаше ранни тренировки. Нямаше курсове, нямаше подготовка за университета (синът на философа щеше да следва право). Нямаше нищо, само празни квадратчета в средата на седмицата. Професорът се озърна, с движенията на внезапно натежал човек, със скованата физика на мъж, който се е усетил изведнъж стар. Тогава забеляза мобилния телефон на сина си, лежеше на масата, до таблета и айпода. Настръхна, когато откри връзката с ключовете, оставени на стола до вратата в коридора. В джоба на суичъра намери портмонето, вътре личната му карта. Пребледнял, Веселинов се върна в стаята на момчето и седна пред компютъра. Трепереше. Не забелязваше, че е с боси крака, някъде по пътя беше загубил чехлите си. Бутна мишката, екранът отново стана от черен бял и буквите се появиха върху въображаемия лист:

Веселинов усещаше цялото си тяло като изтръпнала ръка, като изваден зъб – духът му, пожълтял и без корени, се оплиташе в невидима примка и падаше стъпкан надолу, към земята. Сякаш не беше спал допреди минути, сякаш не беше спал никога. "Не можеш да стоиш така, не можеш да останеш тук!", каза си. Но едновременно с това професорът усещаше, че не вярва на следващите си действия, каквото и да би предприел. В какво вярваше всъщност? "В какво вярвам?" – Веселинов вярваше в нищетата, а вярата в нищетата е силна опора понякога, смяташе. Нищетата на хората, на нравите, бедността на държавата, изтъняването на джобовете. Вярваше, че Киркегор може да помогне, само той и може би Хайдегер в тази ситуация. Знаеше каква стойност добива учеността, интелектът. Ако не друго, като капитал срещу нищетата. И през останалото време беше депутат, в трето поред събрание. "И все пак – момчето...", каза си.

Изправи се. По дяволите Киркегор, по дяволите Хайдегер! Стоеше бос, правеше план. Но какъв план, та той беше просто интелектуалец, не разбираше добре от лостове, от действие. "Ще се обадя, каза си, на министъра на вътрешните работи. Ще се обадя."

В този миг Веселинов видя сина си, застанал на вратата.

– Къде беше?

– Бях в...

Момчето млъкна, забеляза бледото лице на баща си.

– Къде?! – професорът се опитваше да контролира гласа си, а кръвта блъскаше сърцето му.

– Къпах се – отвърна синът и посочи хавлията, в която беше завит. Сега чак бащата забеляза мократа му коса и че е без очилата.

Тогава професор Веселинов зададе въпрос:

– Защо се къпеш?

– За да съм чист – усмихна се момчето.

Беше тихо в тийнейджърската стая.

– Мислих, че си излязъл, мислих, че нещо си направил... – и професорът заплака, вече без да се крие от нищо и от никого.

*

Същия ден професор Веселинов напусна Народното събрание, без да уведоми мнозинството. До края на работното време още четирима души напуснаха парламента, като не дадоха повече обяснения. Нямаше никаква видима връзка. Помежду си те бяха почти напълно непознати, като изключим посещенията на партийни конгреси и парламентарната куртоазия.

Четиримата бяха: народната певица Зорка Истамбулова, същата, която дойде на първото парламентарно заседание в пищната си сценична носия с пафти и искрящи пендари. Актьорът Гаврил Иванов, за когото мнозина едва сега с учудване научиха, че също е депутат. Лекарят, специалист по хирургия на небцето, доц. Анастас Стоянов, който побърза да замине за Женева, чакаха го операции. И, разбира се, един от коалиционните партньори от народното движение, гигантът с чаровна усмивка Захир Мустафа, зидар-строител, бригадир на рекордьори ударници.

Той пое направо за Смолян, като запрати вратовръзката си в една улична кофа за боклук и продължи вече с широко отворени гърди към автогарата, пеш. Сега наистина се усмихваше, от сърце, а не престорено. Не забелязваше отминаващите наоколо жени в костюми, забързани към учрежденията си. Повечето от тях хвърляха гладни и предизвикателни погледи към загорелите му бакъреночервени гърди, открити от разкопчаната риза.

Във вечерните емисии на телевизиите всичко това, лишено от детайлите, се превърна в сухи новини. Споменаха и още подробности към вестта за драматичната гибел на Златогорско-струмишкия митрополит Теодор, под връх Мальовица. Според една версия, катеренето е било по повод 23 август и 75-ата годишнина от първото изкачване на северната стена на върха. В смъртоносната отвесна зона над 2700 метра владиката е носил голям транспарант, който с помощта на други алпинисти е трябвало да бъде поставен върху рида и да се вижда на километри далеч. Имаше само предположения за надписа на транспаранта, но в рамките на емисията никой не го показа.