Ако в Чехословакия твърдите, че изграждате "социализъм с човешко лице", то с какво лице е съветският социализъм? Този риторичен въпрос на Леонид Брежнев към Александър Дубчек от 1968 г. е една от емблематичните фрази, обрекли опита за реформи на комунистическите власти в Прага и последвалата на 20 срещу 21 август инвазия на части от пет държави от Варшавския договор.

Това е най-яркият пример и за новата за онова време доктрина на СССР за ограничен суверенитет, която без особени заобикалки заявява през ноември 1968г., че "никому и никога не ще бъде позволено да изтръгне нито едно звено от общността на социалистическите държави".

От историческа гледна точка смазването на Пражката пролет, в което участва и българската армия, е едновременно демонстрация на брутална сила от Москва, и на поредното безсилие на Запада да предприеме каквото и да е в защита на надяващите се на помощ в съветските сателити от Източна Европа.

Изминалите 45 години от онзи драматичен август са повод да отново да се говори за свободата и потъпкването й, за репресивния характер на болшевишкия режим и за това, че за истинските демократични промени понякога са нужни десетилетия наред усилия и действие.

Много е изписано за политическите събития от това време, но далеч не толкова за икономическите и военните. А всъщност важна част от корените на Пражката пролет и на операция "Дунав", с която тя е стъпкана, са там - в невъзможността да се съчетаят една относително по-отворена икономика, стимулираща предприемчивостта, с репресията срещу всеки опит да се оспорва ръководната роля на компартията в абсолютно всичко.

Съветският модел за централно планиране на икономиката бързо се изчерпва в Чехословакия в началото на 60-те години, включително защото е пригоден по-скоро за индустриално неразвити държави, докато страната е известен промишлен център преди Втората световна война. Само за три години след края на войната смесената икономика с държавни и частни играчи е натикана в корсета на командната икономика от съветски тип. От 1949 г. започва структурно разместване на човешки и финансов капитал, което първоначално изглежда успешно, защото към средата на 50-те години бързо увеличава до 64% дела на промишлеността, разширяват се услугите, обвързани с индустриалния сектор, а статистиката отчита годишен ръст от 6-8 процента.

По това време вече е започнал вътрешен дебат за неефективността и изкривяванията на стриктната планова икономика, които се засилват след смъртта на Сталин през 1953 г. и води до концепцията за "ограничена децентрализация". Класически пример за неефективността и отсъствието на стимули е как ръководството на предприятията предпочита те да не работят с оптималния си капацитет. Причината е, че им се поставят задачи на базата на миналогодишните резултати и ако в някоя от годините те преизпълнят плана, на следващата ще получат по-малко поръчки и няма да получат никакви премии за добра работа. В земеделието макар и да няма тотална колективизация, селяните са принудени да следват нарежданията на партията какво и колко да сеят.

Натрупването на такива проблеми води до навлизането на чехословашката икономика в 60-те години с бързо забавящ се икономически растеж и все по-ясно осъзнаване, че тоталитарната политическа система пречи на икономическите реформи. През 1965 г. се прави опит за въвеждане на Нов икономически модел, но заради политическите и идеологически ограничения и съветския контрол не позволяват да се постигне нещо.

Москва издига в Прага Александър Дубчек, който на 5 януари оглавява партията. Брежнев разчита, че той ще намали недоволството в обществото и напрежението в отношенията със Словакия, ще съживи икономиката и ще демонстрира успехите на социализма, без да нарушава лоялността към СССР и членството във Варшавския договор (което се е смятало за една от грешките на унгарците през 1956 г).

Дубчек спазва последното, но реформите му са достатъчно скандални за съветската компартия. В рамките на няколко месеца той позволява повече свободи, цензурата е силно намалена, дават се обещания за спазване на гражданските права и свободи, облекчава се режимът за пътуване, амнистирани са множество политзатворници, на фермерите е позволено да създават независими кооперативи, които да управляват сами, стига да изпълняват държавните поръчки, на профсъюзите е позволено да водят по-силна политика в трудовото договаряне за членовете им...

Всичко това зарежда Чехословакия с оптимизъм и енергия, но в Москва е възприемано като контрареволюция. Започва непрекъснат натиск над Дубчек и правителството, докато в страната се появяват независими вестници, на светло излизат забранени доскоро пиеси и филми, мъже ходят с дълги коси, а жени - с къси поли...

На 14-15 юли във Варшава лидери на компартиите на пет държави от съветския блок (СССР, България, Унгария, ГДР и Полша) обсъждат случващото се в Чехословакия и може би първият, който проговаря за военна интервенция, е Тодор Живков. Решението за инвазията е взето на 15 август, но всъщност се готви от месеци.

На 20 срещу 21 август стотици хиляди съветски и съюзнически войници и хиляди единици военна техника нахлуват. Дубчек се обръща към нацията с призив да не се оказва съпротива, но не може да спре враждебността към руските части и скоро се стига до сблъсъци и загинали от двете страни.

Това в значителна степен се дължи на факта, че дотогава в Чехословакия няма постоянно разположени съветски части, както е в ГДРи  Полша, например. За командването на Червената армия това е сериозен стратегически проблем и те отдавна търсят повод този пробив в буфера между НАТО и СССР да бъде запълнен, ако трябва без съгласието на чехословашките политици и военни.

Пример за напрежението между военните - а в значителна степен и за слабостите по това време в структурата на Варшавския договор - са военните маневри "Шумава" под командването на маршал Якубовски. Това учение, както се оказва по-късно, е замислено като увертюра към операция "Дунав" от август 1968г. Официално, то се провежда между 18 и 30 юни, но към края му висшите чехословашки военни докладват, че нещо не е наред - плановете се определят едва ли не ден за ден, руснаците държат в неведение партньорите си и дори домакините за размера на войските, които ще пристигнат, пращат полски части на полигон, където тренират чехите и изведнъж обявяват, че срокът ще се удължи до 4-5 юли. Стига се до решение на висшето ръководство на страната и армията да се изиска от Брежнев веднага да се прекратят действията, да се извърши бърз анализ и частите да напуснат територията на страната.

Седмица след напрежението около тези маневри Тодор Живков заявява на колегите си на заседанието във Варшава: "Има само един правилен изход - да се окаже решителна подкрепа на Чехословакия от нашите партии и страните от Варшавския договор. Не можем повече да разчитаме на вътрешните сили в Чехословакия. Там няма сили, които да изпълнят задачите, които сме поставили в нашето писмо. Ситуацията може да се промени, единствено като разчитаме на армиите на Варшавския договор. В Чехословакия трябва да възстановим диктатурата на пролетариата. Всички институции и партийни организации там са превзети от ревизионисти и контрареволюционери. Партийният им конгрес трябва да бъде провален. Изключително важно е да възстановим партията и да възроден марксистко-ленинският характер на дейността й. Трябва да предотвратим превръщането й в социалдемократическа. Трябва да се подготвят укази за разпускането на различни контрареволюционни и буржоазни организации. Няма друг изход."

Веднага след това Брежнев коментира, че "другарят Живков точно описа ситуацията".

Джордж Йегер, който по това време е политически представител в посолството на САЩ в Бон, разкрива през 2000г. как в тази драматична нощ срещу 21 август е получил от Вашингтон инструкции да не се предприема нищо.