Около 20.30 часа церемонията започва. Задаваме си един на друг въпроса дали Пламен Орешарски ще присъства. Да, присъства. Когато се изкачва на трибуната заедно с другите официални лица, възгласите срещу правителството набират сила и почти заглушават звука от трибуната. Припомям си една случка, разказана от Симеон Радев в "Строителите на съвременна България". На 1 април 1884 г. т.нар. "казионна партия" на Източна Румелия свикала митинг в подкрепа на турската политика в страната. Изнанадващо сред множеството се появил Иван. Ст. Гешов, по това време още горещ привърженик на идеята за съединението, превзел митинга и го обърнал в демонстрация на съединистите.

Въпреки шума от протеста проверката на войските преминава по протокол. Идва речта на президента. Гласът му леко трепери. Може би от тъга, може би от напрежение, може би от неудобство, а може би и от изненада, че това, което говори, се случва пред него на момента.

не е просто куха фраза от политическите речи – то е тук и иска промяна. В такъв момент наистина няма никакво място за формалности. Както преди 128 години майор Данаил Николаев загърбил формалностите и обърнал войската, която му била поверена, срещу официалната власт на Гаврил Кръстевич, така сега ние загърбваме спазването на добрия тон и искаме оставката на това правителство, което ни разделя. "Г-н президент, поискайте тук и сега оставката на Орешарски", провиква се през мегафона една от участничките в протеста. Ясно е, че това не може да се случи. Но е важно да се чуе.

В този момент пред нас се появява камерата на БТВ. "Не смятате ли, че опорочавате празника с протеста си?", пита Габриела Наплатанова. Поради шума не чувам добре какво отговаря моят тъст, към когото е обърнат микрофонът. Вероятно то не би било много по-различно от онова, което бих отговорил аз. Първо, че се извиняваме на тези, които виждат в проявата ни обида срещу България. И, второ, че с това, което вършим, може би събуждаме заспалия, формализиран смисъл на думата "съединение". Защото това, което някога е водело съединистите, води и нас днес. Желанието за достойно и отговорно самоуправление.

и да бъдем карани да гледаме на общественото пространство като чуждо. Погнусата от това външни сили нагло и без да ни питат да решават къде и как ще живеем.

Нямам съмнение, че мнозина от гражданите, дошли на площада, не одобряват нашия протест. Имат право. Празник е, а в България официалният празник означава политиците да говорят, гражданите тихо и кротко да се правят, че ги слушат. Особено ако празникът е в провинцията, а гостите – столични велможи. Затова и ще се намери някой, който да ни направи забележка. "Стига си пищяла, ма оууу", обръща се към съпругата ми едро, облечено в червена тениска момче. Държи се истерично и агресивно. Камерите, в по-голямата си част верни по един ученически начин на идеята за политическа коректност, бързат да получат мнението му. После към него се присъединяват и други едри момчета, и те агресивни. Явно търсят разправа. Започваме да викаме към полицията да се намеси. Никаква реакция. Намесват се по-едрите мъже от групата на протеста и пропъждат провокаторите.

Виждам, че и в групата на официалните лица има един човек, който не знае къде да се дене. Мястото му не е там, той чувства това, а навярно и го разбира. Но не може да направи нищо друго, освен да пристъпя от крак на крак и да хвърля кисели усмивки към протестиращите.

и ще бъде опозорен в деня на най-светлия ни обществен празник. Треперко паша, така Захари Стоянов нарекъл губернатора на Източна Румелия Гаврил Кръстевич – и поради старческото му треперене, и поради нежеланието да скърши волята на султана и да вземе страната на своите сънародници. Треперко паша, това е и нашият министър председател. Един слаб, страхлив и много зависим министър председател.

Сигурен съм, че избухването на зарята е донесло облекчение за Пламен Орешарски. Позорището скоро ще приключи за него, а и има причина да не трябва да гледа право към онези, които го освиркват.

Поглеждам към него и виждам, че е обърнал глава нагоре към небето и дълго коментира нещо. За него тази нощ, това вечерно небе е небе на превратности. За него то е облачно и тъмно. А какво е за нас? Симеон Радев, колкото педантичен историк, толкова и страстен почитател на символизма на Бодлер, ни е оставил едно запомнящо се описание какво е небето в нощта между 5-ти и 6-ти септември 1885 г. Небе без облаци, чисто и ясно, небе, което не хвърля никакви сенки, небе, което не скрива нищо, небе, което по съвсем естествен начин превръща съзаклятието в открит обществен апотеоз. Такова е небето на нашето съединение.