Отбелязахме първите сто дни на правителството. Наближава и стотният ден на протест срещу него.

Очакваният, повече от десет дни, отчет на кабинета Орешарски едва ли ще успее да ни убеди в експертостта и полезността на управлението. Единственото всепризнато постижение на правителството е титаничното му упорство да задържи властта. А в конкретната политическа ситуация 100 дни управление под неотслабващ граждански натиск са своеобразен рекорд.

Защото рекорд са и 100-те дни на #ДАНСwithme. Това е най-продължителният непрекъснат протест в демократичната история на България. През 1990 г. демонстрациите продължиха близо 4 месеца, но на два пъти прекъсваха с вярата, че са изпълнили своята задача (т.е. след оставката на президента Младенов и след падането на първото правителство на Андрей Луканов). Жан Виденов подаде оставка след около 40 дни протести. А съвсем неотдавна Бойко Борисов се отказа от властта в 11-ия ден на протести срещу управлението му.

не се крепи единствено върху ината на БСП и ДПС в комбинация с договорената подкрепа на "Атака". Нито пък върху вменяваната на сегашните протести липса на императивност. Без да пренебрегваме безкомпромисността на протестите през 1990 и 1997 г., не бива да забравяме, че тогава на политическата сцена имаше отчетливо видима опозиция. Във вихъра на общественото възмущение тя бързо бе припозната като носител на нормалността, която да замести абсурдите на управлението.

Днес именно липсата на широко припознат, силен и авторитетен глас на политическия разум подтиква гражданите да продължават да протестират и дава възможност на управляващите да съществуват, "запушвайки очите и ушите си".

Гласът на разума, облечен в политическо говорене, на практика отсъства. А това прави невъзможно пренасянето на гражданските искания към арената на политическите решения. Докато това не стане, не само правителството на Орешарски ще има възможността да съществува на принципа "викайте си, не ни пречите", но и обществото няма да има алтернатива.

Вече сто дни управляващите демонстрират, че празното място в политиката, където трябва да се намира гласът на разума, не може да бъде запълнено от тях. След 12 май БСП и ДПС последователно доказват нежеланието си, а може би вече и неспособността си да общуват чрез логично обосновани аргументи. Дори когато се спънат в реалността, те просто стават, отупват се и продължават напред. Само преди дни по повод назначението на скандалната фигура на Петко Арнаудов за шеф на горското стопанство в Царево Сергей Станишев отбеляза: "Важното е котката да лови мишка, нали?" Въпреки че срещу Арнаудов има съдебни дела, лидерът на българските и европейските социалисти се аргументира: "Щом са го избирали два пъти за кмет на Царево, значи явно има доверието на хората." Лесно проверим факт е, че Петко Арнаудов оглавяваше община Царево в продължение на три мандата, през които направи всичко възможно, за да ликвидира защитения статут на природен парк "Странджа".

В тревожната тенденция за пренебрегване на обективната истина участва и ДПС. Откакто оглави партията, Лютви Местан, изградил през годините образ на умерен и красноречив политик, показва предимно способността си да подменя истината с изгодна за себе си версия. Председателят на ДПС категорично отказва да поеме политическа отговорност за избора на депутата си Делян Пеевски и прибягва до формулировки като "експертно-политическо" предложение и твърдения, че казусът "Пеевски" е изчерпан и връщането към него е "добре премислен сценарий". Чий е сценарият никой не разбра, но помним, че именно Местан легитимира Пеевски още в първите дни на парламента, като го постави вдясно от себе си на депутатската банка.

Въпреки че никога не се е отличавала със способност да стъпва върху здравия разум, партия "Атака" също деградира в позициите си. С подкрепата за актуализацията на бюджета партията безвъзвратно загуби възможността да аргументира принципно своите действия пред обществото и симпатизантите си.

Фактът, че ГЕРБ няма да се чувства комфортно извън изпълнителната власт, беше предварително известен. Но едва ли някой би могъл да предположи поредицата от парадоксални и взаимно противоречащи си действия, които партията предприе, след като остана в опозиция. Първата политическа сила в страната отказа да сформира правителство, след което дори не състави кабинет в сянка, който последователно да атакува предложенията, решенията и назначенията на действащото правителство. Напусна парламента, а след това се върна в него, без да успее да обясни задоволително и двете си действия. Три месеца обмисля мотивите си за внасяне на вот на недоверие към кабинета Орешарски, при положение че дори децата отдавна ги рецитират пред телевизионните камери. След което реши дилемата си – атакуване на цялостната политика на правителството, а малко след това  заяви, че вотът ще е "цялостен, но разделен на части".

През последните сто дни и четирите политически сили в легитимно избрания ни парламент положиха всички усилия да ни убедят, че не искат или не могат да представят и защитят обществения интерес. Фактът, че 70% от българските граждани (според национално представително проучване на агенция "Алфа Рисърч") са убедени, че действията на правителството са в полза на "тесни икономически и политически кръгове", е достатъчно красноречив. А данните за това, че докато мнозинството българи очакват правителството да падне предсрочно, подкрепата за ГЕРБ спада, също толкова красноречиво свидетелства за неспособността на партията на Борисов да се позиционира като изразител на обществените искания.

 

Извън 42-то Народното събрание политическите субекти, даващи повод за оптимизъм, също не са многобройни. Вместо да се засилват,

Мудните, често закъсняващи, недостатъчно категорични и недобре поднесени реакции на блока говорят за колебливост и липса на убедителност. Посочването на проблема вече не е достатъчна предпоставка за акумулиране на доверие. Необходимо е на публичния терен да се представи ясна последователност от анализ, действия и политики. За да повярват гражданите, че в политиката освен "лоши" има и "добри", не е нужно да се чака насрочването на дата за нови парламентарни избори; това е въпрос на упорито, всекидневно усилие.

През последните години гласът на разума в българската политика постепенно заглъхва. Последната му победа е членството на България в ЕС, плод на дългогодишни, устойчиви и последователни усилия. Оттогава насам всяка победа на обществения интерес е предимно частична и неокончателна, по-скоро продукт на гражданска съпротива, отколкото на политическо действие. Примери в това отношение са спирането на споразумението АКТА, мораториумът за добив на шистов газ, замразяването на проекта "АЕЦ "Белене", недопускането на поправките в Закона за горите.

Проблемът е, че тези откъслечни победи не формират общ напредък. Става дума за това, че гражданите, веднъж организирали се, успяват да спрат някакво нарушение на обществения интерес – но те нямат капацитета да доведат страната до ново качество, каквото е членството в ЕС. Въпреки опитите си да върне дебата на терена на разума, президентът Плевнелиев страда от същите ограничения. Той не притежава правомощия, чрез които императивно да налага политики. За ново качество – за напредък, а не за отбрана – са нужни съответните политически субекти.

Днес такива не съществуват. Няма ги в Народното събрание, защото всички парламентарно представени политически сили - и мнозинството и опозицията, са прекъснали връзките си с гражданството. Извън парламента съществуват или партии екстремисти, или заченати в епруветки от олигархията, или призраци на вече отмрели политически формирования. Изключение е Реформаторският блок, който обаче не е припознат като носител на "гласа на разума".

Затова този глас чуваме единствено от общността на протестиращите. Те последователно аргументират своята съпротива, но за да се превърне тя в офанзива, е необходимо исканията на гражданите да присъстват във властта като закони, правилници и действия.

нито пък е длъжен да "излъчи" своя партия. Той е полезен такъв, какъвто е – изразител на дневния ред, зад който застават гражданите. Празнината може да запълни само политическа партия, изпълняваща характерната си роля да "предава" исканията на обществото към мястото, където се вземат решенията. Макар по думите на философа Ърнест Гелнер гражданинът да е "политическо животно", а не "човекът като такъв", негово задължение е да контролира и изисква от политиците, а не да бъде такъв. Гражданите не могат да заменят политиците.

Всички политически субекти имат избор: да продължат, както досега, или да възстановят връзката с гражданството. В първия случай със сигурност ще отмрат, във втория – може и да оцелеят. За някои от тях връщането при гражданите е вече невъзможно, за други е въпрос на кардинална и болезнена промяна, а за трети – въпрос на узряване.

Докато обаче мястото на разума в българската политика остава празно, за гражданите няма да има значение кой точно управлява и кой ден на протест предстои. "Протестите са естествено състояние на демократичния процес и те ще съпътстват както това правителство, така и следващите правителства, но не са индикация непременно за трайна политическа дестабилизация", отбеляза Лютви Местан като оправдание на обсадената от гражданите власт. Но без разума като посредник гневни граждани и заинатени управляващи ще се конфронтират все по-отчаяно. А ако това продължи прекалено дълго, накрая може да се окаже, че решението, до което е стигнало обществото, няма нищо общо с разума.