На фона на постоянно прииждащата информация за нечовешките условия, в който са настанени в София хората, бягащи от размирна Сирия, правният директор на Българския хелзинкски комитет (БХК) планира иск за защита срещу бездействието на администрацията да осигури на хората адекватни подслон, храна и здравна грижа (по Закона за убежището и бежанците) в съответствие с правото им на свобода от нечовешко и унизително отнасяне по смисъла на Европейската конвенция за правата на човека. С цел да документираме спорните условия и да разговаряме с потенциални клиенти екип от правната програма на БХК посетихме центъра за временно настаняване на чужденци в софийския квартал "Военна рампа". Центърът във "Военна рампа" е "открит" в края на септември т.г. и до този момент там са настанени приблизително 400 души, като постоянно пристигат още хора. Намира се в индустриален район в покрайнините на София, в сградата на бившата Професионална гимназия по вътрешна архитектура и дървообработване. Каква е съдбата на училището, нямам представа, но сградата е била оставена на влиянието на околната среда.

На входа на двора има ръждясала бариера и рехава полицейска охрана, която веднага ни допуска да влезем след обяснението кои сме. На входа на училището ни посреща

За щастие в групата има човек с добър английски и той се наема да ни разведе из сградата, да ни среща с възможни клиенти и да ни превежда. Търсим за ищци приоритетно родители или очакващи родители – бебетата, децата и бременните жени са най-уязвими за рисковете за живота и здравето, които нечовешките условия в центъра пораждат. Адвокат Маргарита Илиева се представя на групата и разяснява защо сме дошли, дава първата визитка и хората протягат ръце да получат още. Една жена зад гърба ми ме побутва леко и ми обяснява, че нейното семейство е от четирима души и иска още визитки - явно сляпо се надява, че с тази картичка ще получи помощ. Уви, завеждането на дело не означава непосредствено облекчение и ние не можем да го обещаем. Друга млада жена обяснява, че нейната група са докарани много рано сутринта от Любимец с автобус. Като попитала къде ги водят и защо, не получила отговор, а уверения, че отиват на място подобно на онова в Любимец. Реалността се оказва шокираща и тя не иска да остане повече там. Казва, че има стаи, в които са настанени по 30 души.

Вече вътре, по коридорите на сградата, разбираме, че температурата е същата като навън, но силното течение от незатварящите се прозорци прави усещането за студ още по-силно. Навсякъде духа. Част от дограмата е подновена, но поне половината от прозорците са с дограма от моето детство и не могат да бъдат затворени плътно, има големи отвори в старите дограми. Други прозорци са нарочно оставени отворени от хората въпреки студа, за да се сушат дрехите им, прострени на импровизирани сушилки в коридорите. Друг начин за изсушаването им няма. Виждаме много малки деца из коридорите, докато се качваме до четвъртия етаж.

Там влизаме в една от бившите класни стаи, която сега е преобразена в спално помещение. Оборудвана е с разтегателни войнишки легла, наредени плътно едно до друго, върху тях са поставени тънки дюшеци, покрити с полупрозрачен чаршаф в неопределен цвят, с възглавници и голи тънки сиви войнишки вълнени одеяла – по едно на легло. Надлъж е опънато въже с прострени чаршафи, за параван, с който се обособяват вътрешни "помещения". Общият брой на хората, обитаващи тук, не знаем, но леглата са поне 15.

Нашият доброволен преводач Бакри ни води в дъното на стаята, където зад паравана е обособено кътчето на семейство с 4 деца – на 9 г., на 7 г., на 3 г. и бебе на 2 месеца, което спи в ръцете на майка си, докато разговаряме с родителите. Майката казва, че бебето й е болно. Тя подава ръчичките на други две от децата си, за да усетим студенината им. Това семейство обитава ъгъла на стаята, около 4 квадратни метра, с два матрака на пода. Разказват, че са пристигнали тук преди седмица; дали им един малък пакет храна, малко памперси и повече не са получавали нищо. Жената разказва, че имат само вода от чешмата, която тече ледена, така че и дума не може да става за къпане. Всички, включително малките деца, пият от тази вода, въпреки че видимо в нея плуват песъчинки – бащата подава пластмасова бутилка, за да ни покаже. Топли напитки не са виждали. Няма къде да се готви.

Отопление няма. Студено е. Всички стоим в стаята с връхни дрехи. Дограмата е стара, дървена, с еднопластови прозорци. Всички се оплакват от условията, в които са попаднали, разбират и нашия

Страхуват се, че като заведат дело срещу държавата, ще бъдат "наранени". Не искат да имат проблеми с българското правителство, от което зависят за получаването на бежански статут. Такъв статут в България се дава при условията на голямо усмотрение и тяхната зависимост ги принуждава да се отказват от правото си на защита по българските закони. Приемаме това с наведена глава, но продължаваме с надежда, че друг в сградата би поискал достъпа до правосъдие, който предлагаме.

Така вървим към друга стая на същия етаж. Разминаваме се по коридора с жени, които носят от тоалетните легени с изпрани дрехи и измити съдини. В следващата класна стая ни посреща задушлива миризма на нафталин. Има 12 легла, плътно едно до друго, и два дюшека на пода. Там са предимно деца на всякаква възраст и няколко жени. На подиума под черната дъска има натрупана посуда – няколко чаши, тенджера, кашонче с храни и електрическо котлонче, което казват, че са си купили сами. Казват, че за щастие децата са здрави. Намесва се обаче мъж, влязъл с нас, и казва, че иска лекар, защото жена му е бременна в осмия месец и трябва да бъде отведена в болница. Той ни повежда към стаята, която обитава неговото семейство заедно с още 10-ина души. След като сме разяснили готовността си за правна помощ, напускаме стаята на децата, отново несполучили да намерим хора, които да се борят за правото си да получат човешко отнасяне, защото са хора.

Пътьом надниквам в бившите ученически тоалетни в коридора. Влизам в женското отделение и поглеждам в четирите кабинки. На пода във всяка от тях виждам локва, до глезена, която скрива клекалото или това, което е на неговото място. Над тази помия има монтирани нови душове. Мъжът, който ни води към неговата стая, настоява да вляза и в мъжката тоалетна на втория етаж. Влизам и в първата кабинка ме посреща купчина лайна, която, както разбирам, идва от мръсния канал на тавана – тръбата е прекъсната и съдържимото й от горния етаж се излива от тавана директно на пода на долния етаж…

След тази трудно изразима гледка стигаме и до търсената стая, в която броят хора е "само" около 16, но пък няма легла. Походни легла са натрупани, сгънати край стената, защото не можели да стоят разпънати. Има само дюшеци, поставени на голия под. Отново има импровизиран параван, образуващ допълнителни "помещения" вътре. На одеяла на пода си играят деца в якета и с обувки. Жена на средна възраст седи на подиума пред бившата черна дъска и пере в леген с притоплена вода. Виждаме малка стара печка с два котлона и две кани за топлене на вода, не питаме откъде са. Жената ни казва, че не се е къпала от два месеца. Тя ни впечатлява със своя чист и спретнат вид и с достойнството, което излъчва въпреки тегобата, която я заобикаля. Никой от хората в сградата не изглежда запуснат въпреки липсата на санитарни условия. За нас, привикнали на лесна лична и битова хигиена, остава въпросът за усилията, които те полагат в мръсните общи тоалетни със студена водада останат себе си въпреки това, в което ги е захвърлила българската държава. Какво обаче ще бъде положението им след три, пет или седем месеца на това място?

Мъжът ни показва малката си дъщеря на около годинка и бременната си жена и пак настоява за медицинска помощ. Казва, че лекар идва веднъж на 3 дни за 1 час, но обслужва само бебетата. И той обаче не иска да съди държавата. От притеснение за последиците.

Уговаряме се с Бакри да продължи да говори с хората, за да опита да намери човек, готов да води делото с наша помощ. Ще дойдем пак. Бакри и още няколко души отнасят в сградата даренията, които сме докарали в багажника, а ние отпътуваме с усещането за господство в тази ситуация на злоупотребяващата власт. Тя разполага с контрол върху съдбите на тези хора и ограничава волята им да й се противопоставят заради лишенията, с които тя нарушава собствения си, българския закон и техните основни права по международното право.

Българската държава е доставчик не на друго, а на унизително и нечовешко отнасяне спрямо хора, които бягат от смъртта и разрушенията на една война – за тях тя има само изоставени нежилищни сгради с неработеща канализация и без елементарни условия за посрещане на ежедневните човешки нужди. Тя рискува здравето и живота на деца и уязвими възрастни и същевременно ги поставя в положение да не смеят да се конфронтират с нея с правни средства, защото тя може в отговор да ги пенализира, като им отнеме произволно други права. Това е омагьосания кръг на властовия произвол, който обезсилва закона, като прави имагинерен достъпа до него.

Съпругът на бременната жена, която трябва да отиде в болница, отново и отново ни казва: "Не ни давате нищо." А ние казваме: "Адвокати сме, имаме само това."

Какво значи в тази ситуация думата права?