Последната глава от епоса "Пееевски", която ни се наложи да четем в последните дни, не донесе нито обрат в линията на повествованието, нито кой знае колко вълнуващи приключения. Като изключим избухването на нови заряди от възмущение и гняв сред протестиращите, чиято кулминацията беше опитът да бъде препречен пътят на министър-председателя по една от софийските улици.

Разцепването в корпуса на колегията, призвана от закона да се произнесе относно оставането на депутата от ДПС в парламента, стана точно по шева, по който се очакваше, като и двата оформили се пола в по принцип андрогинното тяло на Конституционния съд не стреснаха никого с лицата си. За да съм прецизен, трябва да кажа, разбира се, че Съдът не се разполови в пълния смисъл на думата, но при все това се раз-едини на две почти равни части. Само дето едната от тях се оказа в крайна сметка точно толкова по-голяма от другата, колкото беше нужно за спасяването на мястото на скандалната персона в парламента. Имаше го и "особеното мнение", особеността на което блесна с радикалност на формулировката. Същевременно отнасянето на въпроса до Конституциония съд не беше празен оборот естествено, защото реализирането на иначе добре известния предварително резултат позволи на авторите на сезирането да онагледят връзки и зависимости, за които се говори навсякъде и постоянно наистина, но които, на нивото на жизнения свят на повечето българи, остават сюжети и интриги от далечината.

В този смисъл ходът с въвличането на конституционните съдии имаше за цел тъкмо да създаде ситуация, в която неизбежно ще про-личи кои са лич-ностите измежду тях, лоялни към актуалната коалиция във властта и готови да подкрепят по инструкция нейните действия, най-безобразното от които до момента е именно опитът ДАНС да бъде официално олицетворяван от Пеевски. Есе, отключило антиправителствените демонстрации. Ако се осмелим да си поиграем малко с Хайдегер, бихме могли да кажем, че с гласуването в Конституционния съд се стигна до нещо като "просветване" на битието, до нещо като про-бив. Алетея го наречете, ако искате.

Толкова за епизода с оставането на Делян Пеевски в Народното събрание. По-важен продължава да бъде за мен самият въпрос, от който тръгна всичко. "Кой предложи и пробута Пеевски?". И то не защото не е кристално ясно кой, а защото

Така е най-напред понеже този въпрос не е един изолиран "казус", па макар и мощните му политически радиации и ценностните му импликации да са достатъчно основание за вниманието, което концентрира сам по себе си и което го обособява като някаква отделна глава в историята на България. Не, този проблем е нещо много повече от себе-си-сега, тъй като надскача собствената си значимост и породилия тази значимост контекст, като интегрира в своето поле серия от въпроси, или по-точно казано, мрежа от проблеми, която  покриваше и продължава да покрива целия период в България от 89-та година досега. Сигурно за една голяма част от българските граждани казаното току-що е повече от тривиално, и то е такова, признавам. Но в същото време мнозина други недоумяват и не разбират какво чак толкова страшно има в цялата тази работа, та вече около 120 дни едни хора трябва да занимават цялото общество с отвращението си от извършения в средата на юни жест. Извършен от все още новобрачния тогава парламентарен съюз. Е, следващите думи са за неразбиращите.

Преди време написах нещо за

на днешната власт през първите й месеци живот. Писах, че в грешните стъпки и пристъпвания се долавя изпробване на еластичността, т.е. експеримент с издръжливостта на стените на съдовете у поне критически по-опитната и политически по-придирчива публика. Маниер, който ми се видя по онова време като реплика с леко пародиен оттенък на умело практикувания от кабинета "Борисов" скуош ала "вие ни коригирате, ние своевременно се поправяме". И сега продължавам да мисля, че "грешките" на новите не са просто недомислия или пък прояви на първична наглост, а че и с Пеевски, и с Иван Иванов, и с българина от Своге властта се постара да изпробва паметта и съвестта на онези, от които така или иначе беше подготвена да очаква някаква съпротива. Направи го целенасочено, но не и с нужната подготовка за прогностика на такова рисково ниво.

Случаят "Пеевски" препраща безспорно към други, донякъде подобни "случаи" от възможно най-новата ни история, които на свой ред препращат към други подобни "случаи" в нея и т. н. и т.н. Наличието на такива редици от препратки би трябвало да ограби откъм безпрецедентност и значи извънредност "Пеевски", но вместо това го утвърди в неговата неповторимост. Как стана това? Благодарение на средоточието, за което споменах по-горе. Стана така, че тази афера всмука и значи сне в себе си траещото толкова години питане за ненормалната връзка между ченгета, разбойници и политици, за която не сме спирали да говорим през цялото време.

Такава като аферата "Драйфус" например. Сиреч, нещо, което въвлича в себе си като в кладенец-водовъртеж и поставя на изпитание не само пряко участващите, но и цялото общество, и то за дълго. Умът на мислеща Франция е бил зает повече от десетилетие с аферата "Драйфус". Тъкмо поради това, че когато размерите на един "казус" са такива, каквито са и понастоящем, вече не може и не бива да се говори за "случай" и за случайност.

Надменността и презрението. От тях дойде разликата с всичко, що би могло да се приеме за сходно. Когато стана ясно, че сондата с Пеевски е опряла в достатъчно твърди пластове, изтеглянето, предприето от инженерите, беше осъществено бързо, но упорството на пластовете доведе до втвърдяване и при експериментаторите. После инерцията пое водачеството.

Аферата "Пеевски" няма да бъде забравена, както и да се завъртят нещата. Тя ще си  остане афера и като такава ще бъде запомнена. Помнете, господа инженери.