Читателски Дневник: Добрият Вальо Ловджиев
"– The question isn’t why should you work for the NSA? The question is: why shouldn’t you?
– Why shouldn’t I work for the NSA? It’s a tough one but I’ll take a shot."
(- Въпросът не е защо би работил за АНС (Агенция за национална сигурност)? Въпросът е: защо не би работил?
- Защо не бих работил за АНС? Трудничък въпрос, но ще се пробвам да отговоря.)
Така започва един от най-добрите монолози, създавани в Холивуд, през последните години на XX век. Сцената се развива в кабинета на наперен служител на АНС, който се опитва да вербува Уил Хънтинг да работи за агенцията.
Филма "Добрият Уил Хънтинг" изстреля в небето двама почти неизвестни дотогава актьори – Мат Деймън и Бен Афлек и получи 2 оскара (въпреки това е стойностен), макар бюджетът му да е едва $10 милиона. Всичко това заради факта, че със семплите истини, които казваха героите, докосна сърцата на милиони.
Монологът продължава така:
"Да кажем, че работя за АНС и да кажем, че някой ми даде да разбия код, който никой друг не е успял да разбие. Аз се пробвам и успявам. Аз съм супердоволен от себе си, защото се справям добре с работата си. Но може би този код е за местоположението на някаква бунтовническа армия, някъде в Северна Африка или Близкия изток. И когато АНС получи местоположението на тази армия и бомбардира селото, където са бунтовниците. 1500 човека, които аз никога не съм срещал, с които никога не съм имал проблем, умират.
После политиците казват: "Пратете флота да обезопаси периметъра." Защото на тях не им дреме. Убитите пехотинци няма да са техните деца. Техните деца са някъде на екскурзия, да зяпат исторически забележителности. Ще бъде някое момче от Юга, дето ще му заседне шрапнел в задника. И когато се върне от война, ще разбере, че фабриката, в която е работил досега, е преместена в същата страна, от която той току-що се е прибрал. И войникът, който е хвърлил шрапнела, дето му е забит в задника, работи неговата работа, ама за 15 цента на ден.
Междувременно на него му ставя ясно, че единствената причина да са го пратили да воюва, е, за да може неговите сънародници да изберат правителство, което да задържи цената на петрола ниска. Но, разбира се, петролните компании използват извинението за "войната", която се е провела, за да увеличат цената на петрола. Приятничко за тях, но на мен не ми помага, щото цената на петрола е скочила над 2.50$ за галон. Те се наслаждават на печалбите си и доставят все повече и повече петрол. И понеже не им пука, наемат всякакви, включително алкохолизирани капитани на танкери, които обичат мартини и се гъбаркат с айсберги. Евентуално един успява да се нацепи, разлива петрола и убива всичко живо в Северния океан.
И ето ни: моят приятел е безработен и понеже не може да кара кола заради шрапнела в задника, му се налага да ходи пеш до интервютата за работа, което си е кофти. В същото време умира от глад, защото всеки път, като отиде да хапне, единственото нещо, дето сервират, е северноокеанска риба с петрол.
Та какво мисля за работата ли? Мисля да почакам за по-добро предложение. Щото иначе е по-добре още сега да гръмна приятеля ми в главата; да му взема работата и да я дам на врага му; да увелича цената на петрола и да бомбардирам някое село; да изкормя бебе тюлен, да се впиянча и да вляза в армията. Направо могат да ме изберат за президент."
Като гледам тези дни поведението на депутатите от "Атака", а и
всички останали в този парламент, които се държат като впиянчени глупаци от квартална кръчма
които излагат себе си и нас; които за четири месеца не са свършили работа за 5 стотинки, но за сметка на това изтеглиха заем за 1 милиард и се канят да изтеглят още 700 милиона, ей така. Които не правят реформи, а побутват закони, колкото да угодят на тоя или оня, дето пият вечер с него и се снимат, за да запечатат важните моменти – къде и с кой са се напили. Които заплашват журналисти, показват средни пръсти на протестиращите от депутатските си коли. Коли, които същите тези протестиращи са им предоставили за ползване и са платили с данъците си.
Та като ги гледам, си мисля, че може би някои хора не си дават сметка, като не ходят да гласуват, колко рязко и точно сами се ритат по задника.
За да илюстрирам как се случва, това ще дам пример, както прави Уил Хънтинг по-горе, и за да го направя още по-близо до нашата действителност, ще нарека моя герой Вальо Ловджиев.
Монологът на Вальо Ловджиев защо гласува:
"– Въпросът не е дали да гласуваш – казва доброжелател ,– а защо? Ами те всички са маскари! Всички са един дол дренки.
– Защо да гласувам ли? – казва Вальо Ловджиев. – Труден въпрос, но ще се опитам да отговоря.
Да кажем, че не гласувам и вместо това кажа на приятелите ми, че ще ходя за гъби, а всъщност лежа на дивана цял ден и гледам "Бразди" и тигри в разплод по National Geographic; викам по Гергана, че не ми е изпържила кюфтетата, както аз ги обичам, и се мотая по анцуг с леке от кетчуп. Аз ще съм доволен, щото цял ден съм правил к‘вото ми е кеф. Но като мене ще направят още 48.67% или 3 345 376 човека от имащите право на глас.
В същото време купуващите и продаващите гласове не спят, щото това им е работата. Изборите са веднъж на 4 години. Дет‘ се вика, сега им е паднало. В Перник са купени гласове, в Благоевград - също. В медиите съобщават само тези, дето са ги хванали. Представи си иначе за какво става въпрос. 800 000 се продават за по едно студено кебапче и топла бира. Няма оправия, казваш.
Да, ама не. Има, щото тия 800 000 са 11.6% от имащите право на глас. Колкото повече хора гласуват, толкова по-малко купените гласове ще имат значение за печеленето на изборите и съответно по-малко търсене. Щото гласове не се купуват, за да почерпиш някого за изборите. Гласове се купуват от тези, които имат интерес да влагат пари, за да бъдат избрани. Тези, които правят заменки тип "кон за кокошка"; разрешават бетонирането на планини и плажове. Тези, които печелят държавни поръчки, които им се изплащат независимо от това как са изпълнени от "наши" депутати, а със спечелените пари печелят още поръчки и задушават всички останали.
Ако 80% от хората гласуват, или 5 520 000, тия 800 000 гласа са 14.9%.
Ако 51.33% от хората гласуват, колкото на последните избори, 800 000 са 23%. Почти една четвърт от всички гласували на последните избори са купени.
Карай да върви, си казвам. Изпуснал съм влака, не съм гласувал, ама светът не е свършил. Отивам на работа, бодър от два дена лежане и шефът ми казва: "Пускаме кепенците." "Как бе, шефе? До онзи ден имахме работа – болниците купуваха оборудване, хората се разболяваха порядъчно." "Да, ама сега договорът, дето го спечелихме миналата година, са го дали на секретарката на масажиста на единия от депутатите. Ние сме аут." Прибирам се вкъщи спокоен, че все пак Гергана работи и почвам да си търся нова работа. Ама работа няма, защото в парламента за само "наши" – никой друг не е влязъл. Поръчките са раздадени на тях, а аз съм ничий.
От скука се заседявам в кафенето на блока, където вече може да се пуши, щото депутатите пак са разрешили пушенето на закрито. Хващам емфизема на белите дробове. Почва се едно влачене по болниците: Здравната каса не иска да ми покрие лекарството, защото сам съм си бил виновен, дето съм пушил. Гергана напуска работа, за да ме гледа, и няма кой да плаща ипотеката. Продаваме апартамента и се местим на квартира.
И ето ме: безработен, бездомен, болен и чакам Гергана да ме напусне всеки момент.
Дали мисля да гласувам на следващите избори ли? Ще реша, но знам едно: ако купените нямат мнозинство – няма как да си гласуват лобистките закони.
Иначе е по-добре още сега да се гръмна в крака, за да не мога да ходя на работа и да тръгна по болници. Да си продам апартамента, да се скарам с Гергана и да се преместя да спя в кашон пред ЦУМ. И в двата случая сам ще съм си виновен.