Знаменателно е, че истината за смъртта на Пламен Горанов загуби интерес за широката публика. Петицията, с която фондацията, носеща неговото име, се мъчи да принуди прокуратурата да разкрие фактите около трагичния инцидент, за близо месец е подписана от едва 700 души. Числото не е малко, все пак става дума за възмутени хора, но то е нищо в сравнение с всенародния вопъл, разнесъл се при неговата гибел преди седем месеца. Пламен беше погълнат и смлян от новинарската машина, която забравя всичко старо по дата. Живите му приятели бяхме твърде заети с нашите емоции, за да напомняме с нужното постоянство, че истината за смъртта му се укрива от прокуратурата и изобщо от хората във властта.

Доколкото с Пламен бяхме близки, искам да обърна внимание на нещо съществено около неговата смърт, свързано с характера му. Никой, който го познаваше отблизо, няма да оспори, че той ставаше избухлив, когато засягаха чувството му за справедливост и правата, които смяташе, че притежава като гражданин. Напрегната "среща" с охраната на варненската община непосредствено е предшествала запалването му и може би го е причинила.

Прокуратурата не си направи труда да ни попита, а и не знаеше какви точно въпроси да задава, нито на кого да ги зададе – но приятелите му знаем, че Пламен беше привърженик на изтърканата мъдрост, че ако си се захванал с професия, имаща аспект обслужване на хора, трябва да си учтив. Той искрено се възмущаваше от хората, които работят своята професия с нежелание – от намусени сервитьори и пушещи в колата таксиметрови шофьори например.

Специален момент за него представляваше охраната. Пламен обичаше реда и съответно имаше респект от хората на реда и затова още по-голям беше ядът му към онези, които от ред създаваха хаос и утежняваха хората само и само да изтъкнат своята важност като портиери или някаква друга охрана.

Един следобед телефонът звънна, бях на работа – обаждаше се Пацо, така, подсмихвайки се, искаше да ми предложи новина. Всъщност и онези прочути качулки на паметника на Съветската армия във Варна той ги нахлузи, за да ми предложи новина, но това е друга история, по-късна. Работех в един финансов сайт, Пацо се обади и каза, уж на шега: Димитре, много съм ядосан на една банка. Отидох да си сложа парите в нея, но не ме пуснаха, защото дрехите ми били мръсни.

Може да намерите в интернет историята "Работата стана неприлична за някои банки" и тук няма да я повтарям, но искам да подчертая, че това са били чистите дрехи на Пацо, току-що изпрани, но с няколко петна вар. Ако дрехите му бяха наистина мръсни, той щеше да се съобрази с охраната на банковия клон, конкретно намиращ се в Добрич. Но той се възмути дотолкова, че отдели цял работен ден в най-напрегнатия за топлоизолациите, които поставяше, есенен сезон, за да разчисти тази работа: откъде-накъде някакъв човек ще го спира на входа заради дрехи? Има ли табела, която настоява за дрескод? Какво прави една дреха неприлична? Не е ли банката публична институция, тоест демократично място – или на обществото му внушават, че само работата с куфарчета пари е достойна за уважение? Тази история според мен е ключ към разбирането на трагедията, за която прокуратурата виновно мълчи.

Сутринта на 21 февруари, ден след запалването, обикаляхме площада пред община Варна и се мъчехме да намерим следа или знак от нашия приятел. Опитах да заговоря портиера, работещ в сградата на отсрещната страна на булеварда. Той ни разказа много по-различни неща, отколкото предния ден пред телевизионната камера: далеч било, не видял, не разбрал. Нормално е човекът да се е уплашил и да не иска да се довери на непознат, но отидохме и в общината. Попитахме на входа кой точно е бил на работа предния ден и как точно Пламен се е запалил. На този въпрос охраната се изсмя: ама ти сериозно ли мислиш, че някой ще ти отговори на тези въпроси?

Пламен се е запалил пред общината, което е запечатано на няколко камери. Имало е двама или трима човека от охраната, които също могат да разкажат подробности. Защо на обществото се спестяват тези факти, толкова лесни за добиване, толкова лесни за представяне? В крайна сметка не става дума за тежко разследване, а за преразказване на записаното от две камери и евентуално допълване с разказите на охраната, която е участвала в събитието по запалването.

Лазар Стайков с право отбеляза, че хората от охраната също имат семейства и приятели. Да, редно е да мислим за тях – както е редно да покажем милост дори към Делян Пеевски. И да се разбере истината и тя да говори, че те са използвали сила спрямо Пламен, това няма да им донесе повече от условни присъди – тук, наистина, само предполагам. Все пак Пламен се е залял с бензин сам, никой не го е карал насила, така че никой няма да осъди чак толкова строго охраната, че не е действала като психоаналитик.

Но тези хора все пак не са невинни и разкриването на техните действия трябва да послужи за назидание. Вредата за цялото ни общество от постоянството на портиерския произвол ще е много по-голяма, отколкото щетите, причинени от истината на тях и на техните семейства.

Стари кадри от армията – старшинки и сержанти, свикнали да колят и бесят, се пенсионират преждевременно, но във възрастта, когато нервите започват да отказват, и масово се вливат в армията на портиерите. Пламен Горанов, както и да ви звучи това, се жертва, за да свали портиерския режим в България.

Мишена му беше ТИМ с Кирил Йорданов, още по-точно кокошата слепота на протестиращите, които не знаеха как и къде да упражняват натиск, но Пламен беше наистина многопластова личност. Той виждаше и в портиерското общество свой враг. Тук портиери наричам хората, изпълнени с презрение към българите, но край които българският гражданин някак си трябва да се провре, за да се добере до законните или човешките си права.

Великият български портиер е застанал на входа на полагащите ни се права и придобивки и ни пречи умишлено да стигнем до тях. Не просто зъл и досаден, великият портиер е агресивен. Той ти налага убеждението си, че си нищожен, той смачква самочувствието ти, той завижда и пречи на улесненията ти. Той или те са подивели в малката си стаичка, когато един ненормален – да, в техните очи ненормален, висок млад мъж, който при това сигурно се е държал необичайно учтиво, е почукал на прозореца и им е казал: смятам да протестирам мирно отпред.

Да, но портиерите не искат някой да протестира мирно точно тук, точно в тяхната смяна. Великите портиери, които са назначили малките портиери, могат да се засегнат – и малките превръщат верноподаничеството си в агресия, словесна и не само.

Ако охраната на общината е с чисти ръце, защо мълчи при нашите зачестили обвинения? Защо не се намери дотук някой, който да я защити в казуса "Пламен Горанов"? Помислете и защо полицията, охраняваща парламента и другите "протестирани" институции при втората вълна на недоволството, се държи толкова "толерантно". След като се издъни с Пламен, явно охраната на институциите вече няма право на грешки.

Не очакваме от прокуратурата да признае доброволно какво е станало сутринта на 20 февруари пред парадния вход на община Варна, защото истината за смъртта на нашия приятел би настроила обществото не срещу конкретни хора, а срещу целия портиерски модел, царуващ в нашата страна. Затова ще крият истината докрай. Междувременно във форумите коментарите са такива, че има риск и аз самият да се заблудя – дали пък Пламен беше не такъв, какъвто го помня, а такъв, какъвто интернет внушава?

След като за пореден път се опитахме да обърнем внимание на обществото към скриването на истината за смъртта му и мрежата се изпълни с нашите възмутени искания, във всеки форум, често с няколко ника, цъфват "мнения", че някой нещо на Пацо му бил внушил и затова той се бил запалил. Юрнекът гласи: Той беше хубаво момче и приятелите му са добри хора, но не ни занимавайте с тези простотии с прокуратурата, а дайте да се разбере кой му внуши да се запали. Кой му проми мозъка. Зелените псевдоеколози ще да са – гърмят десетки коментари към статии в софийски, варненски, бургаски, всякакви медии. Едно и също за цялата страна. И току-виж в главите на хората влезе "зелени" вместо ТИМ и "лабилен" вместо "герой".

Скъпи читатели, на Пламен близките и далечните хора не можехме да му внушим да се наяде, когато беше гладен, ако той не искаше. Той беше огромен инат и не мисля, че е възможно някой да му внуши точно на него да се залее с бензин и да иде някъде си със запалка в ръка да се пали.

Психически здрав Пламен беше. Ако е обсъждал с някакви хора от митингите този начин на протест, не изключвам това, Пламен го е правел с ясното съзнание, че се залавя с нещо сериозно и опасно. Постъпката му е била премислена и обмислена. Или някой друг му внуши година по-рано да сложи качулки на паметника? Някой друг му нашепваше протестните стихотворения, някой друг му режисираше протестния театър, някой друг му нагласяше протестните фотографии... "Подтикване към самоубийство" вижда само онзи, който иска да изрита смъртта на Пламен Горанов по-надалеч от сградата на общината и от контекста на ТИМ.

Форумните коментарци обаче са толкова упорити, че с Весо Златков вече се чудим кога ще ни дадат сертификат за инвеститор клас А: толкова работни места за платени коментатори създаваме. Те са толкова вредни, досадни като злобни мухи, че накрая и аз започвам да се чудя: ама не му ли е внушил някой нещо? Затова и пиша: и стотиците платени коментари на хората на началниците и групировките, за които истината за смъртта на Пламен е опасна, няма да спрат истината. Истината е силна като топъл вятър, неумолима е като мъгла: тя ще се процежда, ще се просмуква през портата, която самозабравилите се български портиери подпират с всички сили.