Чистилище
19.10.2013 г. За този, който пътува по "Ботевградско шосе" в посока към "Враждебна", центърът за настаняване на бежанци е най-обикновена необитаема сграда. Обърнала гръб на пътя, опасана с бодлива тел и бурени, порутена, измита от дъждовете, с цвят на ръждиво желязо, трябва да направиш нарочно усилие, за да я видиш. Окото, орган добре приучен да избягва неприличното, само търси по-приветливите и нови сгради в района. Може би по тази причина минаваме покрай центъра, без да го забележим, и отбиваме към "Враждебна". Местна жена ни упътва и ни обяснява да търсим малко преди завоя към квартала сграда на четири етажа, бивш интернат. Връщаме се и втория път успяваме да я видим. Зад големите прозорци на стълбището, гледащи към пътя, се мяркат някакви човешки силуети. Повзирам се и виждам, че всъщност това са прострени за сушене дрехи. После виждам, че около на вид изоставената сграда има твърде много автомобили и разбирам, че нещо се случва. Спираме до празната кола на вестник.
В двора на центъра има две линейки. Край тях са се скупчили хора и сякаш гледат нещо на земята. Тръгнал с представата, че слизам в дъното на Ада, вече очаквам най-лошото. Но ако някой е трябвало да получи спешна помощ, защо линейките са две? Може би пък е станало сбиване между бежанците и има повече ранени? Или пък поради лошите условия на живот изведнъж е плъзнала някаква заразна болест? "Нещо лошо ли се е случило", питам, без дори да го поздравя, първия полицай, който тръгва към нас. Изглежда ми загрижен и строг. Бъркам. Говори спокойно и се опитва да разсее съмненията ми. Обяснява, че лекари от Александровска болница извършват по план прегледи на бежанците. Тогава виждам, че линейките са паркирани в права линия и хората около тях, присвили очи, гледат нагоре и се усмихват. Излезли са по-скоро заради приятната шумотевица и есенното слънце.
Докато ги гледам, към нас се приближава комендантът на лагера. Едър червендалест мъж с побеляла коса. Носи военна униформа, но не се представя с чин. Представя се като цивилен – И. П. Пита ни за нашите имена и от коя организация сме. Държи се сърдечно и неформално – първо благодари, после ни запознава с правилника. Ако носим неща, които в момента не са нужни, те трябва да бъдат отнесени в склада. Ако носим неща от първа необходимост, те трябва да се дават само на отговорниците по етажи. Те ще ги разпределят между нуждаещите се бежанци. Повтаря тези правила. Преди дни някой е занесъл хляб, имало е ощетени. Отново си представям сбиване, но той набляга на думата ощетени. Грижа го е, както ми се струва, повече за справедливостта, отколкото за реда. Впечатлението ми се потвърждава от следващото, което казва. Питам го дали можем да се срещнем с хората в центъра, да говорим с тях, да направим снимки. Предупредили са ни, че ако искаме да влезем в общежитието, трябва да носим специално разрешително от Агенцията по бежанците. Ние не носим, затова очакваме, че ще ни откаже достъпа. Не ни отказва. Представата ми, че комендантът на бежански лагер е нещо като тъмничен пазач и звероукротител, постепенно се стопява. Човекът наистина иска да помогне – и на обитателите на центъра, и на нас.
Разменяме още няколко думи и комендантът ни оставя в ръцете на Талел Каро – доброволец, сириец по произход, живеещ от много години в България. Той ще бъде нашият придружител в кръговете на Ада, нашият Вергилий. Оглеждам го скришом и наистина ми прилича на поет. Гласът му е топъл, очите - големи и влажни, носи тетрадка. Запознава ни с хората наоколо и виждам, че също като водача на Данте е едновременно решителен и плах. Знае какво прави и бързо организира пренасянето на вещите, но в жестовете му личи тъга и състрадание. Радва се, че някой помага, но не може и да не страда, задето неговите сънародници се нуждаят от елементарни неща за живот. Организацията е добра. Скупчват се хора, но никой не прави нищо на своя глава. Колите бързо се изпразват от онова, което сме донесли. Талел се отдръпва малко настрана и наблюдава пренасянето. Само в един момент се приближава към багажника. За да взема в ръка една пластмасова бутилка. Оглежда етикета, показва го на своя помощник и лицето му изведнъж разцъфва тъй, сякаш е любител на виното, разпознал годината на своята любима реколта. "Белина!", казва помощникът. "Белина!", повтаря Талел. По препоръка на организацията "Приятели на сирийските бежанци" сме занесли прахове за пране, препарат за миене на съдове и белина. Оказва се, че в момента основният проблем в лагера не е храната, а чистотата.
Наоколо тичат много деца. Някои от тях идват и поглеждат към колите. Провират се между носачите и се опитват да вземат нещо и те. Талел меко ги пъди. Донесли сме торба с кроасани и А. решава да им ги раздаде. Веднага отварят пакетите и виждам, че в ръцете на някои от по-малките кроасанът изглежда несъразмерно голям и важен. Както казва Вилхелм Хауф за Малкия Мук и неговия голям ятаган, не е ясно дали детенцето носи кроасана, или кроасанът носи детенцето. Торбата почти се е изпразнила и А. тръгва към дъното на двора, където четири момиченца си играят, настрани от останалите, седнали на земята. Дава кроасани и на тях и виждам, че след малко също присяда. Изчаквам няколко минути, за да видя какво ще стане. Струва ми се, че се разговарят. Тръгвам към тяхната групичка.
А. се опитва да разбере имената им. Едното от момичетата, с монголоидни черти, говори малко английски. Казва се Сахира и идва от Афганистан. Има красиво лице и често се смее, побутвайки закачливо момиченцето до себе си, твърде заето да поставя и вади едно гребенче от детската си чантичка. Иска да общува. Докосва къдриците на А. и ѝ казва, че е красива. Прави ми впечатление начина, по който го казва. Не търси това, което няма, а това, което знае, че има. А. също го разбира и ѝ отговаря, че тя е по-красива. Сахира изглежда доволна от отговора. Сещам се за описанията на т.нар "потлач" - ритуална размяна между жителите на Полинезия, в която е въпрос на чест всеки вожд да даде на другия повече. Вождът А. вади от джоба си дъвки. Вождът Сахира вади от своя монета от 5 стотинки и я подарява на А. Предаваме се, тя дава повече, тя е по-големият вожд. По-късно А. ще ми каже, че е видяла много достойнство в тези деца. "Държат се с теб като с равен", бяха точните ѝ думи. "Когато ги прегърнеш, те гледат тъй, сякаш малко прекаляваш."
Талел маха с ръка, че пренасянето е приключило. Разделяме се с децата и тръгваме към него. Някои от хората ни се усмихват и ни благодарят. Други са заети с нещо свое. Мъж с гъста черна брада е коленичил на малко килимче и се моли, друг, с вид на топчест евнух, облечен целият в червен плюш, на главата с червена плюшена шапчица, се опитва да събира децата. Водени от Талел и неколцина други сирийци, оставяме напечения от слънцето двор и влизаме в общежитието. Лъхва ни хлад, сумрачно е и малкото светлина е някак мръсна. Стените и таваните се лющят на едри люспи, прозорците са изпочупени на много места, по коридорите се валят битови отпадъци и стари дрехи. За да минеш по стълбището, често се налага да прескачаш вадички и локви с кална вода, а също и странни бели купове, които отдалеч приличат на сняг. Като ги приближавам, разбирам, че са стари памперси, залепнали за пода. "Най-трудното беше да ги накарам да чистят след себе си", казва в края на посещението ни комендантът на лагера. От думите му става ясно, че положението се е променило, но че той не разбира нито добре причината за това, което вижда, нито защо толкова се засяга от мръсотията.
"Ела да ти покажа нашата стая", казва Рафа, красива, забрадена млада жена, говореща малко английски, и хваща А. за ръката. Вергилий деликатно отстъпва водителството на тази Беатриче. Тръгваме след нея. "Стаята" е ъгълче от бивша класна стая, в която са настанени няколко семейства. Тук е светло и топло, ври тенджера. Някак си е уютно. С помощта на чаршафи и картон Рафа е направила нещо като параван за семейната спалня, застлала е по пода шарени черги, край прозореца е оградила с детски чаршаф кътче за игра на дъщеря си. Съпругът й Ибрахим ни посреща усмихнат и ведър. Заглеждам брадата му. Подстригана е много правилно, явно в бедните условия на общежитието има място за малко уют, а в уюта и за малко суета. Говори английски много добре. Казва ни, че са избягали от Сирия заради тригодишната им дъщеря, която всяка сутрин се будела с плач. Къщите около тяхната една по една падали от бомбите. Сега се чувствали добре, сочи ми дъщеря си, която се опитва да плава по пода, седнала в един леген. Единственото, от което се оплаква, е липсата на език. "Искаме да научим български. That guy over there говори само арабски и не може да се купи цигари." That guy over there е старец на около 70 години, седнал по турски с боси крака върху нещо, което прилича на чин. Замислен е, но се усмихва хитро под тънките си мустачки. Sorry, that grandfather, допълва Ибрахим и всички се разсмиваме.
Вергилий се опитва да ни изведе от сградата по друго, може би малко по-чисто стълбище. Уви, на първия етаж отново изниква кална локва. Ще трябва да я прецапаме. Готвя се да стъпя в нея, когато локвата изведнъж се раздвижва, бяла благоухаеща пяна покрива повърхността ѝ, мръсотията се разнася. Чисти се. Така е, мисля си, там, където се появява Беатриче, свършва Адът и започва Чистилището. Виждам, че спътниците ни се раздвижват и оживяват, но не казват нищо. Може би поради тяхното мълчание сега ясно забелязвам, че стените около нас говорят. Там, където не са олющени, са изцяло покрити с надписи на арабски. Предполагам, че това са цитати от Корана. Че подканят към религиозна чистота. Случайно избирам един, изписан с маркер върху новата врата на някакво санитарно помещение отвъд локвата. Питам Адил, студент по икономика в Сирия, какво означава. Отговаря ми с широка усмивка, че е график, в който е описано кой ден кои семейства трябва да почистят етажа.
"Кой е написал това", питам Адил. "Ние", отговаря ми той. Не схващам какво означава "ние", затова го питам дали има вътрешна организация и йерархия между самите обитатели на общежитието. "Няма", гласи отговорът му. "Значи нямате и неформален ръководител?" "Нямаме. Тук всеки е сам за себе си." Сега веднага разбирам какво казва. По-точно разбирам защо стаите, в които влизаме, са много по-чисти и приветливи от коридорите и стълбищата. Разбирам и защо толкова ме впечатлява тази разлика. Защото я познавам много добре. Тя е почти същата като разликата между нашите спретнати домове и занемарените ни обществени пространства. В тяхното набързо създадено общество, в което всеки, както казва Адил, е сам за себе си, коридорът, който е ничий, е същото по вид пространство, което е за нас, българите, живеещи сами за себе си, сградата на бившия интернат – ничия или, доколкото е държавна, почти ничия. Всичко, което е ничие, може спокойно да се занемари, да се подритва или да не се забелязва.
Дошли от някъде и никъде, говорещи някакъв език, който обаче не разбираме, тръгнали кой знае накъде, струващи ни незнайно колко, бежанците са за нас ничии хора. Те не принадлежат на себе си, но не са и наши. Апатриди. Безродници. Никакви хора. Затова и изпитваме такава трудност как да ги наречем, в какъв човешки клас да ги поставим, съответно как да се отнасяме към тях – дали със съжаление или с пълно безразличие. Някои, и политици, и обикновени българи, избират най-простото решение. Поставят ги в класовете на други ничии и никакви хора. В класа на джихадистите, терористите, пришълците, несретниците, безделниците, лентяите, циганите. Защото ничиите и никаквите хора лесно можеш да занемариш. Тях лесно можеш да отпратиш. От тях лесно можеш да се изолираш с висока стена, от тяхното присъствие без угризения на съвестта можеш да се отървеш. Дали обаче това може изобщо да бъде решение?
Самата България вече е пълна с ничии места и ничии хора. Български места и българи, на които никой не обръща истинско внимание. За които всеки смята, че друг, природата или държавата, трябва да се погрижи. Немалко наши приятели ни попитаха защо помагаме на сирийците, а не на българските пенсионери или на децата от домовете за сираци. Обвиниха ни, че го правим, защото е модерно. Отговарям им, че грижите за едните и другите са свързани по следната логика. Ако можем да видим като наши, а не като ничии хората, които крещят за помощ на границата ни, ще можем да видим като наши и онези, които безропотно мизерстват вътре в нея. Затова и домовете за настаняване на бежанци са в моите очи своеобразно чистилище. От една страна, те са място, на което бежанците ще поемат дъх, ще започнат новия си живот и ще станат от ничии отново нечии. От друга страна, те са място, на което ние, българите, ще се сблъскваме ребром с въпроса можем ли да продължаваме да живеем по правилото "всеки за себе си" и евентуално, отговорили си, че не можем, ще прочистим и съживим чувството си за общност.