В разгара на протестите през юни и юли непрекъснато слушахме да ни убеждават, че независимо от "грешката с Делян Пеевски" на това Народно събрание "трябва да се даде шанса да заработи, та да покаже какво може".

Е, за добро или за зло, след повече от сто дни скандиране, хората в София се измориха, станаха далеч по-малобройни вечер, и въпреки че полицейските кохорти около Парламента и в съседните улици са все така устрашително много, Народното събрание действително "получи възможността да заработи" спокойно. Получи и възможността да покаже "какво може". При това повече от красноречиво.

Мисля че показаното се изчерпа с две неща: първото е, че

Така, в изключително занимателна интрига, която вестниците започват да разискват от самото начало на всяка седмица се превърна изчисляването на броя на депутатите, които се очаква да се регистрират в сряда, четвъртък и петък; изследването кои от тях са България, кои в Брюксел (за да тормозят там портиерите на определени партийни централи с оплаквания за техния "неоколониализъм", а след това и определени ресторантьори с разправии за "сметката"). Изчисляване обаче, което никога не е напълно успешно, и изненадите с "кворума" са основната новина от "получилата възможността да работи" ковачница на законите.

Истинската веселба обаче започва, когато Парламентът успява да покаже второто нещо, което характеризира неговата най-сетне започнала "работа", а именно –

Защото това Народно събрание наистина се е превърнало в нещо като най-централно разположената в републиката кръчма, сблъсъците и спектаклите в която приковават вниманието на всички. Един ден в тази кръчма обсъждат някакво митично тефтерче с някакви инициали, в друг – колко точно пъти бил летял с правителствения самолет през последните четири години предишният министър-председател. Но най-вече, най-вече се замерят с тарикатски реплики: "Ние сме като стайно цвете, пазете ни" (В. Сидеров); "Фикусът пак не е дошъл на работа" (стайното цвете, де, да не искате да го нарека теменужка)" (Б. Борисов).

От тези тарикатски реплики в парламентарната зала е перманентно заредено с агресия, която периодично се взривява в съвсем истински "наскачания" и "налитания". Точно те дават обилен материал на медийните наблюдатели на придобилото шанса да заработи Народно събрание. Най-подробно (и наистина сякаш отразяват сбиване в нощен клуб или на стадион) ни се описва как точно са скочили депутатите от "Атака", как са заградили в кръг депутатка от ГЕРБ, предизвикала юнашкия им отпор, как лидерът им с "два скока" се намерил на трибуната, но председателят Миков "с лявата си ръка" стиснал микрофона и не му дал да говори и т. н. и т. н. След което следват отзиви на "очевидци" от залата: "не ги е срам, да налитат на жена", "следващият път ще скочим и ние, а ние сме доста повече"… Изобщо работата тече, най-сетне тече. Интересното е, че никой, включително оторизираните журналисти, не обръщат особено внимание на поводите, по които тези "почти сбивания" избухват. Защото те наистина без изключение са "кръчмарски". Както във всяка кръчма по-нататък, понякога в нея влизат и разни "оригинали", като онзи например субект, който – богато отразен със снимков материал – бе проникнал в "законодателния храм", за да вземе автограф върху фланелката си от премиер-министъра Пламен Орешарски (за какво бе отишъл в Парламента Орешарски тогава така и не разбрахме, но как с видимо удивена физиономия, че от него искат нещо различно от оставка, се подписва на фланелката, видяхме документирано от най-различни ракурси).

Да, вече сериозно казано –

Той просто няма капацитет да бъде нещо по-различно от карикатура. И неговите "лидери" не могат да се опишат инак освен карикатурно.

Ще трябва да се види например Сергей Станишев: тази маска на арогантност с мъка удържана пред прозираща изпод нея дълбинно-инфантилна страхливост. Тази постоянно таена готовност да побегне след произнесената по-дръзка фраза; прикривана, но неможеща да се скрие неубеденост в собствената самостоятелност. Този човек, белязан с неизтриваща се с годините сянка на "номиниран от истинския шеф", с един "вечен Първанов" зад гърба си, чието поведение изглежда удивително зависи от жената, която в този момент му е спътница в живота. Защото ако в мандата, в който сам бе министър-председател, тази жена бе бойка пиарка с момчешко поведение, което сякаш бе източник на постоянна фрустрация, днес тя е съпруга с откровено майчинско излъчване, а това очевидно му дава повече кураж. Усеща се направляван меко, но властно от тази "майчица" зад гърба, а това го прави и по-неостъпчив и по-спокоен.

Ще трябва да се види след това и лидерът на втората партия в коалицията, Лютви Местан, с неговото излъчване на паша от епохата на Танзимата (на реформите "а ла франга" в Османската империя), но същевременно и на провинциален даскал, фиксиран върху странното убеждение, че съвършеното владеене на граматическите парадигми е връх на интелектуалния космос и поради това непрестанно досаждащ на посетителите в кръчмата с поправянето на грешките им в местоименията и ударенията.

Ще трябва да се види накрая и най-живописният "герой" – лидерът на "Атака", Волен Сидеров –

че неочаквано за самия себе си, се е сдобил с властта да бъде слушан и харесван от най-едрогабаритните побойници в квартала, от същите онези, на чиято компания по-рано, макар страшно да му се е искало, не се е и надявал. Сега, имайки ги като постоянно усещане за "разширена телесност" зад гърба си (видяхме го ясно в първите дни на протеста, когато нападаше по среднощните улици на София недостатъчно почтителни към персоната му журналисти), буквално не може да спре да търси с кого да се спречка, пред кого да се изпъчи, в чие лице да завре лицето си без страх, че ще го получи в зъбите. Непоседлив, казвам, еуфорик на преодолените детски комплекси, имащ перманентна нужда от тълпа, сред която да рикошира като нахална топка (и която "батковците" от време на време се принуждават да приберат, за "да си чуят приказката"). Много трудно издържим наистина персонаж, към който обаче, ако имаш търпението да го наблюдаваш по-продължително време, можеш да изпиташ и внезапно съжаление, забелязвайки как в определени мигове на сполитащо го изтощение характерно отпуска долната си устна в някакво особено, опечалено "о".

Цялото това месиво, както отбелязах, се замеря с обиди, кръчмарски остроумия, отправя си бабаитски широки жестове, под нестихващия шум на словесното свръхпроизводство на г-жа Мая Манолова и на – поне няколкото – нейни клонинга в коафюрата за радост на отразяващите "най-сетне заработилия" Парламент български журналисти.

И изпитва все по-нарастваща радост, че протестите най-сетне се изтощават.

Ако имах възможност, щях да кажа обаче: не се радвайте толкова много, прочее. Защото ако в предишните месеци хората виждаха нарисуваните ваши карикатури, които протестиращите носеха по улиците, днес, след тяхното изчезване, започнаха да виждат вас – техните оригинали. И да се убеждават, че сте далеч по-красноречиви от тях.