От блоговете: Пет заблуди за сирийските бежанци
"Дневник" публикува текста на Зорница Христова от блога й ".Точица" с незначителни съкращения.
Пиша този пост, защото смятам, че да се увлекат по медийната истерия могат и хора, които не са нито жестоки, нито глупави, нито себични, а просто нямат достатъчно информация. И откъде да я имат, като и образователната ни система, и медиите се въртят в строго определен кръг от "интересуващи ни" теми.
Пиша го за онези, които още нямат мнение, но се чудят дали трябва да се притесняват. И така:
1. Бежанците ни заплашват с ислямизация.
Това вероятно ще бъде първият в света случай на ислямизация, извършена от жени, деца и старци от различни вероизповедания (в Сирия има около 2 и половина милиона християни), затворени в бежански лагери, докато обмислят как да се стоплят и изкъпят. Уау!
Ако забелязвате, лицата на жените по снимките дори не са покрити - тоест за какъв воинстващ ислям иде реч?
2. Нямаме пари да се грижим за тях.
Както се разбра, пари от ЕС са отпуснати и окрадени. Сега се отпускат пак. Да видим.
3. Ние сме на същия хал.
Е, не сме. Авторите на подобни коментари явно ги пускат от компютри с интернет, вероятно са имали възможност да се изкъпят през последните 24 часа, да излязат да си купят сандвич и пр. Да не говорим, че междувременно никой не е стрелял по тях.
4. Защо не се погрижите първо за нашите бедни?
Ами... тези, които помагат на бежанците, са същите, които носят дарения и в домовете за сираци. Например. И се опитват да подобрят условията там. Или събират книги за общински библиотеки. Или организират безплатна кухня за бедни. То е един и същ импулс.
Ако отправящите подобен призив тъкмо сега са се сетили за нуждаещите се групи у нас, ето един добър повод да им занесат този път те нещо.
5. Сирийците са цигани.
Не знам как да го обърна това изречение така, че да не седи като дреха, мръсна и отвън, и отвътре.
Ще сложа само малко снимки от Дамаск отпреди гражданската война.
Може би най-старият непрекъснато населен град в света.
Събрани са от нета, така и не съм го виждала на живо, но гледах преди време снимки на моя приятелка арабистка, която разказваше страшно увлекателно за пътуването си там
("Дневник" не публикува снимките от блога, за да не нарушава авторските права. Кадрите в тази статия са на журналиста от редакцията Красимир Янков - бел. ред.)
И едно стихотворение на сирийския поет Низар Кабани:
Урок по рисуване
Боите си пред мен синът ми слага
и иска да му нарисувам птица.
Във сивото потапям четка и рисувам
квадрат с решетки и с верига вързан.
Синът ми гледа ококорен:
"Това тук е затвор, нима не знаеш
как се рисува птица?"
"Прости ми", казвам му, "забравих
какви са птиците по форма, синко."
Синът ми слага скицника пред мен
и иска да рисувам клас пшеница.
Държа молива
и рисувам пушка.
Синът ми се присмива, че съм глупав:
"Не можеш ли поне да различиш
оръжие от жито?"
Казвам: "Сине,
познавах формата на клас пшеничен
на пита хляб
и формата на роза.
Но в тези огрубели дни
и горските върхари са на бунт,
а розата е с мръсен панталон.
Запасало оръжие е житото,
и птиците воюват
и културата
и вярата и тя
не можеш да си купиш хляб,
без сред трохите да намериш дуло,
ни роза да откъснеш на полето,
без да навири тръните си в теб,
не можеш да си купиш книга,
без да избухне между твойте пръсти."
Синът ми на кревата ми присяда
и иска стихове да му редя.
Търкулва се сълза върху чаршафа.
Синът ми я облизва удивен:
"Това сълза е, татко, не е стих!"
Аз казвам му:
"Един ден ще пораснеш
и прочетеш ли нашите газели,
ще видиш, че стихът близнак е на сълзата
и цялата поезия арабска
сълза е, капнала от пишещите пръсти."
Оставя той писалки и пастели
родина иска да му нарисувам .
Потръпва четката в ръката ми
и аз потъвам, разридан.