Българската политика отдавна не е дело на здравия разум, както би следвало да се очаква. Параноята и страховете да не би да се изпусне властта, дотолкова се утаиха в подсъзнанието на официалната коалиция (БСП-ДПС) след шока Пеевски и протестната революция от 14 юни, че управляващите трайно затънаха в глупости и в конспирология.

и контролираните от тях медии продължават да се занимават основно със "закодираните планове" на протестиращите, дело на "соросоиди" или "повратни точки", да вадят техни "портрети", да ги разконспирират и неутрализират с "контра-стратегии", "контра-декларации" и "контра-протести". А парламентът, ако случайно има кворум и няма вот на недоверие, е най-вече арена на "културна дискусия" между управляващите и ГЕРБ по въпроси за минали и настоящи властови пороци – съответно за лекотата на "разни жени" или "разни мъже", утежнени поради пребиваването си във въздушното пространство на властта, което пък би трябвало да е приоритет на следствените органи.

В същото време държавата е в разпад: администрацията е блокирала; намаляват приходите в хазната; гражданските протести вървят към своя 150-ти ден; университетите са в разрастваща се окупация; лекари излизат на улицата, следвани от животновъди и зърнопроизводители; хуманитарната криза с бежанците се изостря, съпътствана от ксенофобия.

Властта обаче нехае. Тя е видимо убедена, че изработи ли бюджет, той, някак автоматично, като с махване на магическа пръчка, ще реши всички проблеми и ще я циментира за пълен управленски мандат. На какво почива това убеждение, никой не може да каже.

Ето защо

няма как да не ни притеснява. Дори да е заменила "Капиталът" на Маркс с "Възхвала на глупостта" на Еразъм Ротердамски, дори да е приела като свое верую любимата на Еразъм максима на Софокъл, че "само глупостта носи щастие",  властта демонстрира "непукизъм", който е отвъд всякакви разумни граници. А политиката предполага резултати, което пък изисква съобразяване с реалността, другото е помрачение на политическия разум.

Нищо подобно не се забелязва на хоризонта. Зад фасадата на парламентарното мнозинство, зад бутафорията на кабинета, носещ етикета "Орешарски", днес се разнася само неясно шушукане. И хоп – има го Христо Бисеров, няма го Христо Бисеров, заличен от списъците на властта и онемял, както се полага по правилата на "омертата".

Да ни учудва ли тогава все по-нарастващата неприязън, с която управляващите реагират на искането на студентите за "морал в политиката"?

На това искане те отговарят с

В сутрешните телевизионни блокове официозни анализатори се задъхват от възмущение от "абстрактността" на подобно искане, подканвайки студентите да искат всичко друго. Същото, макар и с други думи, заяви онзи ден министърът на образованието Анелия Клисарова: даваме ви с 30 млн. повече за образование, кажете какво друго ви трябва. Сиреч – искайте всичко друго, всякакви социални придобивки, искайте пари, само не посягайте на "статуквото"! И най-вече – не настоявайте на този "проклет морал"! Не настоявайте за връщането към някакви морални норми, по силата на които правосъдието трябва да стане ефективно, а не фиктивно, щом в основата му залегне справедливостта, а в политиката се завърне усещането за "полис" – за общото дело на гражданите. Не настоявайте за този "политически морал", който по думите на Албер Камю е "втори шанс на всяка политика, ако тя не иска да скъса с надеждата".

Студентите, които днес окупират университетите, го правят заради накърненото ни чувство за справедливост, заради общата гражданска свобода, не заради цената на студентските купони или местата в общежитията. И ако една власт наистина не е в състояние да проумее разликата между купона за мензата и порива на младите хора към свобода, тя е наистина обречена на щастие в глупостта си.

Впрочем днешната власт е дваж "по-щастлива" и поради факта, че покрай бленувания си мандат явно не проумява в какъв капан сама се натика. И за да е понятно даже за ревностните й пропагандисти, ще го опиша със следната метафора – в момента управлението е между

които върху гърба на бежанците искат да се изкатерят до следващия парламент. Тоест кабинетът "Орешарски" е в ножицата между гражданското "добро" и общественото "зло". Въпрос на време е да видим от коя страна ножицата първо ще се затвори.

Вярвайки в силата на доброто, лично съм "за" това правителството да падне под напора на бунта на младите. На това трето българско "събудено" поколение (след онези от 1990 и 1997 г.), което смая всички нас, защото го смятахме за аполитично и сериозно ударено от бездушието на псевдо-прехода. Оказа се, че тъкмо то ни помогна "да излезем от виновното си малцинство" (Кант), доколкото става дума за първото поколение, родено след 1989 г., в условия на политическа свобода.

Възможно е и обратното: Волен Сидеров да прецени, че е настъпил сгоден момент да спечели политическото си оцеляване, след като е осребрил подкрепата си за официалната коалиция.

Сценарият е ясен: шпицкоманди, които безчинстват край бежанските общежития или около джамията в София с подкрепата на ВМРО и всякакви екстремистки групировки, хаос в страната и предсрочни избори на вълната на крайния национализъм. Ето го сценарият на една "демокрация на смъртта", както някога я нарече Андре Малро, имайки предвид крайната конфронтация, която минава винаги през отричането на чужди права.

Това са двата възможни сценария, породени от "глупостта на властта", която продължава да агонизира пред очите ни и може да продължи да агонизира още известно време. Но не безкрайно дълго. Въпросът е кое ще надделее в схватката с глупостта. Добрата воля на протестиращите граждани или заслеплението на омразата?