Трябва ли демокрациите да забраняват екстремистки партии
С рухването на комунизма и края на Студената война демокрациите забравиха за един принципен въпрос, който изплува тази година: "Има ли място в либералните общества за антидемократични партии?"
Не че либералните демокрации не са били застрашавани след 1989 г., но това са предимно чуждестранни терористи без склонност да създават политически партии, които и да са представени в националните парламенти, коментира Ян-Вернер Мюлер, професор по политически науки в Принстън.
Взимайки повод от събитията в Гърция и действията на властите срещу неофашистката партия "Златна зора", той казва, че основният въпрос според него е дали екстремистките партии, опитващи да се конкурират в една демократична рамка, трябва да бъдат обявени извън закона, или подобна забрана би била ограничаване свободата на словото и съюзяването, която би обезсмислила именно тази рамка.
"Преди всичко
изключително важно е подобни решения да се взимат от непартийни институции
като Конституционния съд", написа неотдавна Мюлер за "Проджект синдикейт". Не бива тази власт да се поверява на други политически партии, чиито лидери винаги ще бъдат изкушени да забранят свой конкурент, казва той. Оценката му за случващото се в Гърция е, че за съжаление натискът срещу "Златна зора" се идентифицира с интереси в правителството, а не с резултат на внимателно премислено действие на правораздавателната система.
"На пръв поглед самозащитата на демократичната система изглежда съвсем легитимна цел. Робърт Джаксън, съдия от Върховния съд на САЩ и главен прокурор на процесите в Нюрнберг, казва, че конституцията не е "пакт за самоубийство". Същото споделя и израелският юрист Аарон Барак - че "гражданските права не са олтар, на който да бъде унищожена нацията".
Мюлер посочва, че прекалената самозащита на демокрацията всъщност не оставя много демокрация, която да бъде защитавана. Ако хората наистина искат да приключат с демокрацията, кой може да ги спре, пита той реторично. Той цитира друг върховен съдия от САЩ - Оливър Уендъл Холмс, според когото, "ако сънародниците ми искат да отидат по дяволите, ще им помогна, защото това ми е работата".
Изглежда демокрациите са обречени, ако се опитват да забранят или са осъждани, ако не забранят - дилема, която няма философски отговор.
Не ни помага и историята, защото тя няма ясен отговор на този въпрос, посочва още Мюлер. Нищо, че мнозина мислят, че не е така. "Изглежда очевидно, че Ваймарската република би могло да бъде спасена, ако навреме бе забранена нацистката партия. Йозеф Гьобелс коментира след Machtergreifung (завземането на властта): "Винаги ще си остане един от поводите да бъде осмивана демокрацията фактът, че тя даде на смъртните си врагове средствата, благодарение на които бе унищожена."
Но щеше ли забраната на нацистите да спре разочарованието на германците от либералната демокрация и авторитарния режим, който можеше да я последва?
"Западна Германия забрани през 50-те години неонацистката и комунистическата партия, но някои държави - особено тези в Южна и Източна Европа, където диктатурите се асоциират с потискане на плурализма, си извлякоха противоположните поуки от опитите за предотвратяване на авторитаризма. Това е една от причините, поради които в Гърция няма правни основания за забрана на политически партии", пише Мюлер.
Това, което върши в момента Гърция със "Златна зора" - практически, опит за ликвидирането й, демонстрира, че в края на краищата демокрациите очертават една граница, която не може да се пресича. Само че къде би трябвало да се начертае тази граница?
"За начинаещите - важно е да осъзнавате, че границата се чертае ясно и видимо, ПРЕДИ екстремистките партии да са надигнали глава. Ако има върховенство на закона, самозащитата на демокрацията няма да се случва "на парче" или произволно. В този смисъл критериите за забрана на една партия трябва да са ясни предварително."
Мюлер припомня, че един от критериите е общоприет - партията да не използва, подкрепя или одобрява насилие. Консенсусът не е толкова солиден, когато стане дума за партии, подстрекаващи към омраза и погазващи основни демократични принципи. "Множество екстремистки партии в Европа
твърдят, че не са срещу демокрацията, а, напротив, те се сражават "за народа"
обяснява той.
Погазват се основни демократични принципи от партии, опитващи се да изключат или да подчинят части от "народа" - например законно влезли имигранти или техните потомци. Дори да не беше прибягвала до насилие, "Златна зора" - неонацистка по съдържание и опаковка - щеше да е идеален кандидат за забрана заради екстремистките си антиимигрантски позиции и раздухването на омраза във време на обществена и икономическа криза.
Критиците на забраната предупреждават, че се навлиза на хлъзгав терен. Всяко несъгласие с имиграционната политика на правителството например може да се окаже определяно като расистко и така да се стигне до ограничаване свободата на словото. В този смисъл изключително важно е да има нещо като класическия американски стандарт - въпросното слово да представлява "ясна и непосредствена заплаха", за да бъде забранявано. Маргинални партии, които не извършват политическо насилие и не подклаждат омраза, би трябвало да бъдат оставени на мира, колкото и отблъскваща да е реториката им.
Но партии, които са близо до попадането във властта, са друга работа, независимо че забраняването им може автоматично да изглежда като недемократично (те вече имат депутати в парламента), смята Мюлер. Той дава пример с известния случай с турската Партия на благоденствието, която беше основен член в правителствената коалиция и въпреки това Европейският съд за правата на човека се съгласи, че тя е трябвало да бъде обявена извън закона.
"Мит е, че забраната превръща лидерите на екстремистки партии в мъченици. Малцина си спомнят днес кой е ръководил неонацистите или комунистите в Германия след Втората световна война. Освен това невинаги основните партии успяват да ликвидират подкрепата за екстремистите, като селективно приемат техни оплаквания и искания. Понякога този подход действа, понякога не, но той винаги е игра с огъня."
Ян-Вернер Мюлер приключва коментара си с твърдението, че
забраната на политически партии не означава задължително и запушване устата на гражданите
склонни да гласуват за екстремисти. Според него техните тревоги трябва да бъдат чути и обсъждани и понякога забраната е най-добре да се комбинира с подновени усилия за гражданско образование - например като се обяснява, че имигрантите не са причината за проблемите на Гърция.
"Вярно, че подобни методи може да изглеждат като поучаване на хората, но тези форми на ангажиране на обществото са единственият начин да не се стига до ситуация, в която борбата с екстремизма започва да изглежда като самия екстремизъм."