Баща ми покани министър-председателя на Полша Пьотър Ярошевич. Той пристигна със съпругата си – полска журналистка, и малкия син Янек. Семейството беше с три деца, като най-големият - Анджей, беше известен в Европа автомобилен състезател. Пьотър се беше сражавал срещу германците заедно със съветника на няколко американски президенти Збигнев Бжежински. Намираше го "опасен противник, който ни познава добре".

Правех компания на Янек. Трябваше също сутрин на плажа в Евксиноград да изчитам на съпругата новините от вестниците, които засягат Полша. Един ден лицето й помръкна. Полша имаше двама кардинали – епископите на Варшава и на Краков Вишински и Войтила. Папата се беше споминал неочаквано. Конклавът беше номинирал между кандидатите за нов и Войтила.

Член на Варшавския договор и СИВ, Полша бе държава с население от 90% католици. Компартията се разбираше с Вишински, но Войтила беше непримирим. Избирането му би означавало катастрофа. И тя стана – черният дим от стаята на кардиналите извести сензацията. За пръв път от седем века папската тиара нямаше да носи италианец, а поляк.

Ярошевич веднага се върна в Полша. Бжежински наистина беше опасен противник.Той и папата поляк, щяха да играят

а, колкото й дребен да бях на този фон – и в моя живот.

За да се реваншират, Ярошевич ме поканиха да гостувам във Варшава. Годината беше 1972. Полша се вълнуваше с бунтове в Радом, Гданск и Гдиня. Ярошевич живееха в старинна красива къща в покрайнините на Варшава. В началото на века богат поляк я беше подарил на скандалния поет Юлиан Тувим. Тя не им донесе щастие. Съпрузите бяха застреляни по-късно от наемници при загадъчни обстоятелства.

Минаха десет години. Извикаха ме заедно с колеги при Боян Трайков - главен директор на БТА, където работех. Във Ватикана беше направен атентат срещу Йоан-Павел Втори. Полският папа беше ранен от турчина Агджа. За съучастие беше арестуван българинът Сергей Антонов и обвинени още двама.

Трябваше да отразяваме всичко, свързано с атентата.Това продължи три години. След десетки интервюта, статии, коментари и анализи за мен е ясно, че България няма общо с атентата. Зад Агджа стояха кръгове от Ватикана, за които папата беше опасен. Войтила искаше ревизия на банката на Ватикана – "Института за религиозни дейности". Тя беше оплетена с фалиралата "Банко Амброзиано" на Роберто Калви в пране на пари за мафията и масонската ложа "Пропаганда дуе". Калви го намериха обесен под един мост на Темза.

Журналистката на американското списание "Рийдърс дайджест" Клеър Стърлинг, където работеше и българинът Джон Паница, в няколко статии през 1982 г. натопи София за атентата. Това не беше случайно. Ударът беше в две посоки. Андропов – 15 години председател на КГБ, току-що беше станал генерален секретар на ЦК на КПСС. България беше най-близкият съюзник на Съветския съюз и се налагаше изводът, че е изпълнявала поръчка на КГБ. А в основата на обвиненията за "българската следа" бяха връзките на Държавна сигурност с трафиканти на оръжие и наркотици – помагачи на Агджа, като Юмер Мерсан например. Бжежински беше писал,че "съветският блок" още е силен, за да бъде атакуван фронтално. Към всяка от държавите трябва да се подхожда индивидуално.

От лансирането на "българската следа" България загуби не само престиж. Тя беше смъртоносно ранена и икономически, буквално пометена от пазара на "специалните доставки". Шефът на Главно следствено управление генерал Коцалиев заяви в интервю:

Минаха още три години. Профсъюзът "Солидарност", създаден от електротехника Валенса, с моралната и финансова помощ на полския папа стана могъща сила. Работех във вестник "Отечествен фронт", който беше в приятелски връзки с "Жиче Варшави". Те поканиха наш журналист на гости. Отново се озовах в Полша. Ситуацията беше тревожна. Министър-председателят Ярузелски беше обявил военно положение, Валенса беше под домашен арест, а по рафтовете на магазините имаше само оцет.

В програмата на посещението влизаше и корабостроителницата в Гданск. С полския ми колега Лешек лекомислено решихме да интервюираме Валенса. Айнщайн казва, че "нещата трябва да се правят толкова просто, колкото е възможно". От бунгалото в Гданск набрахме "справки" и поискахме номера на Валенса. Жената щеше да падне от стола. Тя попита за първото име? "Лех." Мълчание, някакви консултации, и тя продиктува телефона. След минута говорехме с човека легенда. Той каза, че не общува със социалистически журналисти, защото изопачават думите му. "Или нямат достатъчно пари", провокирахме го ние. След три часа седяхме в църквата на корабостроителницата. Разговорът продължи три часа.

че плановата икономика е мъртва, че човешките права тотално се погазват. През цялото време отпред стояха полицейски коли. Те ни ескортираха до бунгалото, а от Варшава наредиха да се връщаме веднага. Срещата с главния редактор беше отменена. Бях качен на първия самолет за София. Багажът беше разровен, а касетката с интервюто я нямаше. Разказах историята на главния редактор и се чудихме какво да направим. Отпечатахме репортаж от Гданск, че работниците не подкрепят "Солидарност". В последните два реда споменах за интервюто с Валенса, без да излагам тезите му. След излизането на броя с главния редактор

Ефектът на доминото се беше задействал. Първата плочка падаше.