Това написа в сряда вечер (27 ноември) Веселин Желев, който е дългогодишен кореспондент на вестника в белгийската столица. В четвъртък пред "Дневник" той отказа да коментира повече темата. Главният редактор на "Труд" Иван Михалев обясни, че не ставало дума за уволнение, а за съкращаване на кореспондентско бюро с цел оптимизиране на разходите и каза още пред "Дневник": "Това е мениджърско решение. Всяка редакция е в правото си да решава къде да поддържа кореспонденти и къде не. Издръжката на кореспондентско бюро в чужбина е скъп разход за всяка редакция. Ако не беше така, всичките 15 ежедневника щяха да имат по един кореспондент в Брюксел".

В последните два месеца Желев публикува в личния си блог няколко текста като "Истината за "Атака" в Брюксел" (за скандала с депутатите на партията в ресторант), както и проверка и опровержение на разпространяваната информация за покупката на къща в Гърция от президента, за закриването на кореспондентското бюро на Ирена Кръстева в Брюксел, а преди няколко дни призова за оставката на всички главни редактори заради (не)отразяването на ядреното споразумение с Иран.

 

Окупации, списъци, арести. Положението става трагикомично. България трябва да дойде на себе си, докато в делириума си не е направила важна грешна стъпка.

Кризата е на недоверието във всичко, което се обозначава като публично и политическо – ­политици, партии, институции, медии. Това недоверие трябва да бъде снето, за да може демокрацията да функционира нормално. Това е в интерес на главните й действащи лица – ­ партиите. Сегашната ситуация все повече ги дискредитира.

Шансът за решение е в силната олицетвореност на българската политика.

Когато кажем ГЕРБ, си представяме Бойко Борисов. Когато кажем БСП, си представяме Сергей Станишев. Когато кажем ДПС, си представяме Ахмед Доган и Лютви Местан. И т.н.

Когато кажем ляво, дясно и център обаче, не си представяме нищо. Политическите посоки у нас нямат смисъл. Те са формални етикети, често в гротесков контраст с това, което ги носи.

Историята за "десни" окупатори на университет, които се борят с "лява" олигархия, събира очите на когото и по света да я разкажете.

Ако лицата на политиката пречат тя да бъде нормална, значи трябва да бъдат сменени. Това се налага, защото не е ясно как в близките месеци можем да се сдобием с нови партии и с нов народ. Налага се решението да се търси в рамките на наличния "материал".

Лицата, които предизвикват условни рефлекси сред публиката, тъй както звънецът е предизвиквал слюноотделяне у кучето на Павлов, трябва да отстъпят място на лица, които оставят покрай себе си място за идеи, рационално мислене и избор. Има ги във всички партии.

Главната пречка пред такова решение е, че смяната на лидер у нас е отделна криза сама по себе си.

Следователно, за да не се усложняват излишно нещата, смяната не трябва да е чрез "о­став­ка", а меко, ­ с почетна длъжност. Доган даде пример, но нямаше кой да го разбере. (Както винаги.) Т.нар. Сокол се оттегли навреме. Затова днес не той, а други подават оставки. А Доган продължава да прави това, което винаги е правил.

Какво би пострадал например Бойко Борисов, ако се откаже от амбициите за изпълнителна власт? Ако рече: Аз вече ще си гледам кучетата и няма да пипам копчетата. Тях ги оставям на по-­младите и по-­учените, а аз един ден ще се кандидатирам за президент. Тъй като работата на президента е това, което мога най­-добре ­ – да режа ленти.

Басирам се, че ако го направи, Доган първи ще му обещае подкрепата на своите избиратели. Сериозно препятствие пред "меката" оставка е страхът от твърди последствия. У нас падането от власт води към съдебно преследване, чийто изход пък зависи от непредвидимата политическа конюнктура.

Следователно и в този аспект недоверието трябва да бъде снето.

Да, звучи смешно, но в конкретните обстоятелства се налага. Да си спомним как бяха употребявани следствието и прокуратурата в съвсем близкото минало.

Такова споразумение не значи отказ от търсене на отговорност за минали действия и бездействия. А само, че то не би било политически мотивирано. Независимата и ефективна съдебна система е носеща колона на действащата демокрация. Само че за изграждането й трябват нормална политическа обстановка, парламент, обществено доверие. Това ще отнеме време. Докато стане, съдебната власт, такава, каквато е, трябва да има политически гаранции, че ще работи независимо. Това е необходимо заради санитарния минимум от обществено доверие.

Втората стъпка в освестяването на нацията е да започнем да приемаме спокойно понятието коалиция. Социолозите не предвиждат в близко бъдеще у нас партии, които могат да управляват сами. Осъдени сме на коалиции. Следователно, колкото по­-малко им се мръщим, толкова по-­лесно ще живеем.

Не сме единствените в Европа с такава съдба. Питате ли ги белгийците как я карат с тяхната шестпартийна коалиция? Която на всичкото отгоре говори на два езика. И отне година и половина преговори.

За да имат доверието на обществото, коалициите трябва да почиват на ясно и прозрачно споразумение ­ какво ще правят и какво няма да правят. Нещо напълно постижимо, дори и у нас.

Коалициите предполагат компромис. Причината и оправданието за него често е споделен страх на участващите. В Белгия това е страхът от най-­голямата политическа сила – ­фламандските сепаратисти, които искат да разделят държавата по езиковите й граници, ако вземат властта. За да не им го позволят, християндемократи, социалисти, либерали и зелени са принудени да се търпят и да управляват заедно. И в това съжителство да правят трудни неща, като например да режат бюджет или да извършват териториално-административна реформа.

България също е благословена с общ страх. Има обратно на демокрацията. Има обратно на Европа. И едно от проявленията му е "Атака", но не само. Здравият разум не бива да го допуска. Така че спокойно можем да имаме коалиция на здравия разум. Стига навреме да се върнем към него.