Зимна московска утрин. Току-що се е развиделило. Празен булевард. Милиционерската "Лада" бавно се движи покрай тротоара. Ауспухът ѝ пръхти като ноздрите на кон, тичал в галоп през заснеженото поле. Стъклата на автомобила са запотени и някой се е опитал да ги забърше, може би с ръкава на своята униформа. Виждат се три зелени фуражки. Под тях лицата са напрегнати. Дебнат. На няколко крачки от колата някакъв човек ходи клатешком. Прилича едновременно на балетист и отсечено дърво. Рудолф Нуреев танцува цепеница. Аха-аха и ще падне! Милиционерската ръка вече посяга към вратата на "Ладата". Ако падне, имат право да го арестуват. Да го арестуват и да го преместят от графата на работещите пияници в графата на безработните пияници. Ако не падне, нямат право да го арестуват. Не, не пада! Успява да се добере до един телефонен стълб и го прегръща – с ръце и с крака. Докато не изтрезнее, няма да пусне стълба, ако ще и да замръзне върху него. "Ладата" отминава. След час всички работници ще го видят на път за работа. Вкочанен върху своя стълб. Сигурно ще му се смеят, ще му подвикват, че това е позор. Все му е едно, за него този позорен стълб е стълб на спасението.

 

Този надпис краси етикета на бутилката водка, с която двама български професори се напиват в Софийския университет в нощта на 27 ноември. Имената им нямат значение и утре ще бъдат забравени. Но образите им, запечатани в кратък филм, ще се запомнят. Единият, голобрад червендалест шкембелия, се пъчи и дърви. Плете език и като вижда публика, започва да философства. Говори за ред и приказката му бързо избива на чест. "Един глупак ще говори така на един професор!", казва той на студента, който иска от него обяснение за състоянието му и го снима. Другият, пребледнял, с бяла козя брада, тъпо се усмихва, мълчи и плете крачката. Като става от стола, столът му тръгва заедно с него. Коленете му са омекнали. Някакво момче го държи през рамо, за да не се свлече на пода. Камерата го следва по коридорите на университета. Не знам дали казва нещо, а и не ме интересува особено. Дъното на джинсите му е провиснало и изглежда мръсно. Като окаляно лице, което ломоти.

На следващия ден в мразовитата утрин министърът на образованието Анелия Клисарова събира студенти и медии и пред тях, без да го осъзнава, подава на пияните професори стълб, за който, ако пожелаят, могат да се хванат. Стълбът се нарича "Проект за стратегия за развитие на висшето образование в Република България за периода 2014-2020 г.". Преди десетина дни този документ беше публикуван в сайта на образователното министерство. Тогава го разгледах за пръв път. Прелистих го, прочетох началото. Обосновката за необходимостта от реформи в сферата на висшето образование обхваща половин страница. Общата характеристика на образователната ни система – една страница и няколко реда. Помислих си, че не си заслужава да чета цялото. На пръв поглед не забелязах в текста нищо друго освен общи чиновнически фрази, благопожелания, повърхностно изтълкувани числа. Нито полезен, нито особено вреден, си казах. Постен. Лучена супа за душата. Сега обаче след случката с двамата професори виждам в стратегията на министър Клисарова една

Тази, че българското образование е трезво, на крака е и може да стигне там, накъдето е тръгнало, стига само някой разумен човек да го насочва.

Няма дума обаче и за безусловните достойнства и постижения на българското образование. За островите на нормален академичен и общностен живот в някои факултети, катедри и департаменти, за критичните студенти, за подобряващата се материална среда в някои университети, за успехите на поколения математици, медици и филолози, за напълно свободния достъп до книги, знания и умения.

Ако българското образование няма пълна и ясна представа за своето състояние, то няма да има ясна представа и за ролята си в обществения живот.

Тук се открива втората липса в стратегията на министър Клисарова. Висшето образование не е съотнесено с останалите системи на обществения живот в България. Или по-точно казано, съотнесено е само с една. С икономиката. При това то без колебание е поставено в механично подчинение на икономиката. Ако икономиката има нужда от прависти, образованието трябва да произвежда повече прависти, ако има нужда от обущари, трябва да произвежда повече обущари, ако има нужда от безлични хора, образованието трябва да изчезне – така разсъждават министерските чиновници.

Изглежда, те бъркат логиката на свободния пазар с вулгарната философия на икономическия диктат. Едно е да смяташ, че университетите трябва да се откъснат от държавната хранилка и да се превърнат в зрели икономически агенти, съвсем друго е да смяташ, че съдържанието на академичната работа трябва да се обуславя най-вече от нуждите на трудовия пазар. Да смяташ второто, означава по същество да смяташ, че човек учи само затова, за да придобие диплома за някаква професия. Това изобщо не е вярно.

Осъзнавам, че следващият въпрос може да прозвучи несериозно, но все пак ще го задам.

Смятам, че основното действие в тази насока е да се позволи на студентите да избират и моделират сами своя академичен профил. Ако искаш да учиш за архитект и музикант едновременно, защо не? Или за класически филолог, журналист и танцьор? Какво пречи това да се случва? Питам реторично. Знам какво най-много пречи. Това, че университетите ни са и своеобразни институции за социална помощ. В много случаи администрацията на образователните програми се държи със студентите като с крепостни селяни. За да имат преподавателите в тези програми курсове и заплати. На свой ред, за да не изглеждат нелепо, тези преподаватели са принудени да говорят на своите студенти често без изобщо да го вярват, че техният предмет е уникален. Че няма нищо общо с другите предмети, преподавани от други преподаватели. Резултатът от такова мислене е, че университетите ни са вътрешно разделени и раздирани от конфликти – точно както е разделено и раздирано от конфликти нашето общество.

На този фон изглежда странно, че през последните няколко години думите "интердисциплинарност" и "академична мобилност" се чуват все по-често в българските университети. За тези неща се говори и в министерската стратегия. Но все пак да бъдем по-внимателни! Да си "интердисциплинарен" и "мобилен" в някой наш университет, е малко като това да си "био" в българския живот. Въпрос в немалка степен на мода. Повече необходимост да се означиш като различен, отколкото съзнателна практика. Ще се опитам да обясня съвсем накратко защо смятам, че е така. Защото истинската интердисциплинарност и истинската академична мобилност зависят най-вече от наличието и прилагането на

Общ за всички български университети и всички научни дисциплини, изучавани в тях. Такъв критерий българското висше образование няма и не се е погрижило да изработи през последните двадесет години. Той липсва и в стратегията на министър Клисарова.

Важните следствия от тази липса са две. Първото е, че висшето ни образование се люшка по инстинкт между две крайности, създаващи армии от полуграмотни и потиснати специалисти: от една страна, че знание е всеки документиран, изучен и доказан факт, от друга, че знание е само онзи факт, който може да се приложи в действителността. Люшка се между кръстословичното и практическото знание. Второто следствие е, че без общ критерий за знание висшето ни образование създава у преподавателите и студентите представа за света като нещо фрагментирано. Като зона на трайни разделения, противопоставяния и конфликти.

Излязъл от университета, бившият студент някак си е длъжен да смята, че светът се дели на прависти и физици, на медици и филолози, на българи и небългари – на лагери, които нямат нищо общо помежду си. Той обаче мисли по този начин не само за света, но и за себе си. Като за сбор от личности, които нямат нищо общо помежду си.

Точно като пияния човек, който залита, защото светът му се дели на повече светове, а тялото му на отделни крайници и органи.