- Страната ни спечели ценно знание за самата себе си. Но това знание беше твърде болезнено и много прилича на загуба. През тази година мнозина, особено по-младите, разбрахме, че общественото ни съществуване изобщо не е нещо сигурно. Разбрахме, че в обществен план между думите и нещата зее огромна пропаст. Че българският преход е бил повече на хартия – упражнение по промяна на политическата реторика, отколкото действие по оправяне на реалността. Разбрахме, че зад думи като "демокрация", "справедлива държава", "свободен пазар" или няма почти нищо, или има нещо скалъпено, уродливо, нелицеприятно.

Та България престана да бъде тази инфантилна страна, която беше. Престана да вярва на приказки. Ще престане да вярва и на приказни герои. Това е нейната голяма печалба – срещата с нейната собствена реалност. Проблемът е, че не можем да живеем само реалистично. Не можем да живеем без обществени идеали. А когато словесната витрина на обществения ни живот рухна, пострадаха сериозно и обществените ни идеали. Осъзнахме, че нямаме истинска демокрация и заедно с това станахме подозрителни, че изобщо демокрацията може да бъде нещо хубаво.

- Не ме изненада носталгията по близкото минало.

- Оставката на Бойко Борисов.

- Избирането на Делян Пеевски за ръководител на ДАНС.

- Ние нямаме негативно отношение към самите институции, а към лицата, които ги представляват. В България едното постоянно се обърква с другото. Може би защото отношението на политическите лица към институциите, в които работят, е обсебващо. Всеки, който застане начело на някаква инситуция, иска да я погълне, ако може – цялата. Защото чрез нея поглъща и обществените блага, които тя пази и управлява. В една демокрация би трябвало да се случва обратното – да бъдеш асимилиран и погълнат от институцията, която управляваш. От тази гледна точка заслужава доверие поведението на Росен Плевнелиев. Това, че не изглежда президент-силовак, е добре. Той не се опитва да погълне в себе си президентската институция, а да бъде асимилиран от нея, от нейните задължения. Затова и малко се губи в масивната сграда на "Дондуков" 2.

- Голямата промяна е в самото разбиране за политика (тепърва ще очакваме и промяна в политическите практики). До този момент в България политиката се разбираше по два начина. Или като махленски пазарлък между хора, на които костюмите им стоят зле, или като някаква тъмна световна конспирация, в която, разбира се, ние винаги сме жертвата. Сиреч, на политиката се гледаше или като нещо много близко до делничните отношения, или като на нещо много далечно от тях.

Постепенно започнахме да гледаме на политиката по-реалистично. От една страна, тя започна да се схваща като специфична работа, за която се изискват знания, опит и определени човешки добродетели. Нямам предвид измислени добродетели като хитрост и гьонсуратлък, а истински добродетели като смелост и предприемчивост. В този смисъл, разбрахме – казано малко по-грубо, – че от всяка селска пръчка политик не става. От друга страна, разбрахме, че политиката не е само работа на партийните лидери, но и работа на всеки един от нас. Че политика е абсолютно всичко, което засяга общите ни неща.

- Хем не се промени, хем се промени.

Българското общество продължава да прилича на дете, което току-що е било отпратено от дома за сираци. То тръгва по своя път и вече трябва да се оправя само. Трябва да решава само за себе си. Изпитва гордост, че е като голям човек, светът шуми, бръмчи и го привлича, но също така го плаши. Повървява с бодра крачка, уморява се и несъзнателно се обръща към голямата сива сграда, където е отраснало и е получавало всичко наготово. Тя е все още там. После продължава пътя си, огладнява, отново несъзнателно се обръща към голямата сива сграда. И т.н. Всички, които сме живели в годините на социализма, носим тази голяма сива сграда вътре в себе си. Затова каквото и да стане, ще се обръщаме назад, ще я търсим и ще я виждаме.

В България обаче се появи и едно ново поколение, което няма голямата сива сграда вътре в себе си. През тази година то стана обществено активно, преживя първите си обществени битки, понесе първите си обществени рани и разочарования. И показа категорично, че не гледа на общественото пространство и особено на държавата като на чужда хранилка, за която е било закачено по милост, а като на нещо свое. То не очаква да бъде повивано и хрантутено от държавата, а да му се позволи да се грижи за нея, да я критикува, да я променя.

- Оценявам я от две страни. Първо обществено. Патриархът можеше да бъде или поне да се опита да бъде онзи търсен обединител на българите. Той или не пожела, или нямаше сили да приеме тази роля. Все едно, в обществен план през първата си година новият патриарх беше плах. Давам си обаче сметка за огромната сила, необходима за да не бъдеш плах, когато застанеш начело на една институция, която трябва да излъчва ясна идея за добро и зло и едновременно с това постоянно да извинява разпасания и грозен живот на част от своите ръководители.

- Животът в средните и малките български градове. Онзи живот, който нито е добре, нито е зле. Ясно защо той не беше отразен в медиите. Защото медиите, особено българските, се интересуват само от крайното. От крайното богатство и крайната мизерия. От гениите и неспасяемо тъпите хора. От изблиците на святост и от цинизма. Та голямата медийна несправедливост е към онова средно – както казвам, нито богато, нито бедно, нито добре образовано, нито необразовано, нито красиво, нито грозно, – в което е потопен голям процент от българския живот. Защо казвам, че това е несправедливост? Защото именно тази обществена средина може и заслужава да бъде подобрявана. Ако искаме животът в България да се подобри, трябва да се обърнем към нея, а не към крайно богатите и крайно бедните.

- Енергийните проекти. За мен те са нещо и абсурдно, и логично. Абсурдни са като футболен отбор, който харчи баснословни суми, за да купува скъпи чуждестранни звезди, а теренът му е разкаляна нива, основните му играчи са некадърни и публиката му го мрази. Защо обаче са логични? Защото ако някой от тези проекти тръгне, той ще гарантира за десетки години напред управлението на партията, която го е предложила. Трябва съвсем ясно да се каже, че ГЕРБ в крайна сметка спряха строителството на АЕЦ "Белене" не поради икономически съображения, а защото разбраха, че ще бетонират властта на БСП.

- Би била думата, която описва онази кратка човешка възраст между загубата на юношеските илюзии и зрялото отношение към реалността. За съжаление, не се сещам за такава дума.