Боровите клонки на празничния дух
Нямам телевизор у дома. Затова всяка сутрин си пускам радиото. Колкото нещо да шуми. Още щом натиснах копчето се включи една от ония радостанции, в които бяха потънали в коледни и предколедни размисли. Колко е хубава новата година, колко всичко ще бъде наред и други подобни истории. Докато си пиех кафето си мислих за изминалата година. Почти нищо не си спомнях. Почти не си спомнях да съм направил нещо кой знае колко значимо или забележително. Теглих им една майна на тия мисли и си довърших кафето.
От радиото продължаваха да говорят колко е хубаво, когато имаш време да се събереш със семейството. И понеже това е последният работен ден, радио водещият сподели, че не е подготвил нищо за програмата. Ами го кара както дойде.
На улицата се разминавах с много народ, помъкнал препълнени торби и коледни играчки нанякъде. Докато пресичах, видях един човек, който беше свалил покрива на колата си, за да може да побере коледното дръвче вътре. Сигурно му беше много студено на тоя човек.
Докато вървях по улицата гледах сергиите, които бяха изникнали през последните няколко дни. Самите сергии представляваха няколко кашона, върху които бяха наредени борови клонки. Продавачите стояха загърнати в летните си якета, намръщени гледаха надолу пред себе си и раздаваха празничния дух на драго сърце срещу няколко монети.
Започнах да си мисля за празниците. Самото им име ми говореше за някаква празнота. Може би е оная празнота, която се опитвах да запълня в хода на годината, която всички може би чувстваме малко или много. И когато дойдат самите празници, сякаш се появяват пред нас, за да ни покажат ясно тая празнина и да си поговорят с нас. Сядат на едно столче като продавачите, впиват поглед в земята и чакат да започнем да говорим как ще я запълним тая празнота с обещания и планове за следващата нова година.
Трудно ми се стува да успееш да запълниш цялата празнота само за няколко дни. Звучи ми като непосилна задача. Може би е по-добре да работиш през цялата година, за да я пълниш тая празнота, тя пак да си остава празна и след това да търсиш следващото нещо, което да сложиш в нея, та да ти се стори малко по-пълна, малко по-смислена и по-добра.
Вървя към къщата на моите родители. Там има телевизор. Като гледам новинарската емисия избелените зъби на водещите ми правят голямо впечатление. Толкова са се насилили милите хора да бъдат щастливи, че чак са си избелили зъбите. Да си личи, че са щастливи още от усмивката им.
Не знам дали наистина са щастливи. Ако аз трябваше да работя по празниците едва ли щях да бъда много щастлив. Но те изглеждат щастливи.
Мисля си колко хубаво би било да сме така през цялата година. Трудно е и не може. Не би било естествено да ходим ухилени с избелените си зъби и да се радваме за щяло и нещяло. Предполагам и за това са празниците. Да ни дадат възможност да се усмихнем и ние, даже и да не сме си избелили зъбите, да се порадваме на малкото заслужено спокойствие, което ни е отпуснато от църкавата или от държавата или просто от календара.
През останалото време нямаме това спокойствие. И нямаме го времето да седнем и да си говорим с празнината как да я запълним и да я направим по-добра. А тя все седи там и чака сгоден случай да се появи.
Майка ми ми показва боровите клонки, които е взела от една от сергиите, на които се продава празничния дух. И в тия клонки беше останал малко празничен дух, та ги взех, потупах с тях по рамената родителите си, та да се усмихнат и те и да го почувстват духа, да се почувстват и те малко щастливи макар да не са си избелили зъбите.
И сядаме на масата заедно, за да прекараме празника. Голяма работа е края на годината. Тогава се концетрира цялата енергия на света в очакване на по-доброто бъдеще и наистина се случват чудеса. Усеща се тая безкрайна световна енергия, която струи отвсякъде и заразява градовете със сергиите от кашони, на които всички продават празничния дух.
Докато се прибирам, слънцето вече се е скрило. Макар да е тъмно, лампички по картонените сергии просветат и ми дават да разбера, че празничният дух въобще не си е тръгнал от улицата и чака да бъде намерен от следващия минувач, за да му даде възможност да поговори със собствената си празнина, да я измери, да я прегледа хубаво и да се опита през оставащите няколко дни на спокойствие, мир и любов да измисли с какво да я напълни, та животът да му да придобие някакъв обем.
Спирам пред една от сергиите, взимам боровото клонче и се качвам у дома. Пускам радиото и съм благодарен за всички тия празни приказки, които слушам. Гледам около себе си и съм благодарен, че мога да съм тук в момента и да се радвам на празничния дух, макар да не съм избелил зъбите си.
Голяма работа са тия празници. Добре че ги има. Че да мога да си дам сметка колко малко време имаме на тоя свят, за да свършим някоя добрина. Те празниците затова са само няколко дни. За да ме научат, че нямам никакво време. Че времето не съществува и че само с константни опити да се подобря и да подобря средата около себе си ще направя нещо.
Празнината на празника, седнала на малкия пластмасов стол в кухнята чува мислите ми и се разлютява. Започва да ми вика, сърди се, че не съм купил още борови клонки и от яд пробива пода на кухнята и пада при съседите долу.
Аз се надвесвам над дупката и пожелавам весели празници на съседите. Да имат и те хората малко празничен дух у дома си.