Няколко позитиви излязоха от цялата студентска окупация като един от тях е изключително важен и често пренабрегван и недооценяван, заради цялата шумотевица около политически ориентираните анализи и гадаенето на бъдещето на протестите.

Един от най-забележимите позитиви дойде още с името на Ранобудните студенти и добрата идея, че дрямката трябва да спре веднага. Хората като чуха гласа на младите отново се юрнаха от собствените си кресла и легла и излезнаха на улицата.

Няма нужда да разглеждаме и анализираме до безкрай до какви промени са довели протестите. Вярвам, че всеки има очи и уши, за да прецени сам за себе си стигна ли се до някаква трайна промяна. Или поне не тук е мястото да го правим.

По-важното, което студентите успяха да постигнат е

Преди няколко месеца университетите бяха поредната институция, която бе потънала в собствената си формалност и тривиалност без никаква претенция да се грижи за бъдещето на страната и да вади на бял свят образованите хора на новото време, които да вземат в свои ръце развитието на държавата.

Защото, малко или много, от младите хора по целия свят се очаква, че те ще са следващото поколение на управляващи, на просветители, на тези, които ще изградят света за тези, които ще дойдат след нас.

Преди няколко месеца

Те стояха в залите, изолирани от света около себе си, потънали в безкрайните материали за безкрайните изпити, които сами по себе си нямаха никаква друга цел освен да впишат няколко числа на един лист хартия, който всеки щеше да получи в края на своя образователен период.

Това, естествено, са били само част от студентите. Голяма друга част от тях просто не са си правили труда да стъпят в тия зали, да чуят какво се говори там.

И аз, като много други, съм ставал свидетел на оная пълна незаинтересованост от страна на млади хора, които сами показват своето нехайство към времето, към собственото си бъдеще и развитие и превръщане в отговорни хора.

Появи се и някакво множество, което изключително много се беше притеснило за таксите, които е плащало и то много настояваше да се говори за това как то е било възпрепятствано да се учи и да "изразходи" докрай заплатените такси на висшите учебни заведения.

Естествено, друг е въпросът колко е било силно желанието за реално образование и колко то е било продиктувано от оня многообичан български манталитет, че щом си платил за нещо, то трябва да извлечеш максималното от него, независимо дали ти е приятно или не, ами само и единствено с мисълта, че ако не успееш да го изразходиш, то ще си се минал.

Минаха и

И много от тях (надявам се), се присъединиха към своите колеги в призива им за едно по-добро бъдеще за нашата страна и опитите им да се справят със зловещата реалност,

Окупацията успя да обедини младите хора от университетите в страната, да им даде нещо по-голямо от самите тях и да ги накара да се видят, да се опознаят, да се погледнат в очите и да си дадат един на друг да разберат, че от тях зависи следващото голямо нещо.

Още повече, с тая окупация се напомни на народа колко важно място е университета и каква важна фигура е сам той по себе си. Много бързо забравихме истинската мощ на тази институция, която в себе си е събрала цялото бъдеще на страната. Не говорим дали това бъдеще ни е лицеприятно или не. Но

И е толкова добре, че това бъдеще разбра, че университетът може да се превърне в адреналинова инжекция за цялото общество, да го разбута и да му напомни, че младите хора са тук и са готови да се борят за своето право на по-добро бъдеще.

Като че ли се промени и отношението между преподавателите в университета и окупаторите. За голяма част от преподавателите, които изявиха желание да говорят с окупаторите, е било чест да погледнат в очите едно отговорно и критически мислещо бъдеще. Може би то е дало и нов стимул на преподавателите да бъдат още по-добри в своята професия, да я практикуват с още по-голямо желание.

Не стига това, но и, вярвам, че важна роля световните медии да обърнат внимание на протестите в България, изигра тая окупация. Колкото и да са наясно с множеството проблеми в нашата страна, едва ли световните медии знаят всъщност колко тъжен и безличен беше университетския пейзаж.

Вярвам, че хората по света имат известно уважение към университетската институция и едва ли гледат на висшите учебни заведения като място за срещи за убиване на времето, безпредметно плямпане и безсмислено пиене на кафе след кафе, обогатено от бръщолевеното на разсипаните псевдоценности и чертаененто на бъдещи планове за една нощ в дискотеката.

Бръщолевеното отстъпи мястото си на изграждането на нови идеи и начини за постигането на една наложителна промяна. А убиването на времето се превърна в недостиг на време за организация на следващите действия, които да облагородят бъдещето.

Това е нашето бъдеще. Сега от нас зависи дали ще оставим университети да потънат отново в своята формална тривиалност или ще помогнем за възраждането им и превъплъщението им в центровете за просвета, идеалоковачество и критическо мислене. Надявам се тези надежди да спрат да звучат банално и повърхностно, да не бъдат осмени и опразнени от своя смисъл.