Изразът "Четвъртата република" като най-характерен символ за радикални промени в политическата организация на обществото, реализирани посредством промени в Конституцията на дадена държава, е взаимстван от политическата история на модерната демокрация (Четвъртата република - цялостна промяна на Конституцията. В България са действали до момента три републикански Конституции - бел. авт.)

Франция като европейска родина на съвременните републикански управления има най-дълъг опит в стремежа към усъвършенстване на политическото си устройство чрез конституционните промени: преминала е не през една, а през цели "Пет Републики". Разбира се, сравнението на историята на Франция с тази на България е може би най-успешно описано в знаменитата фраза на П. Славейков, произнесена при предложението на консерваторите новият български парламент да се състои от две камари. Тогава той цветущо опонира, сравнявайки българския и чуждестранен институционален подход с примера

От дистанцията на времето и от придобитото познание на демократичните политически системи можем със сигурност да твърдим, че привнасянето на готови модели на управление не успява да постигне желаните резултати и дори напротив – разрушава доверието в демократичните процедури и действия. България след 89-та година е типичен пример за провал на демократичните практики, независимо че съществуват всички повърхностни белези на парламентарната демокрация.

Стоян Михайловски формулира ситуацията в следосвобожденска България по следния начин: ".. всяка ненавременна свобода е лъжесвобода и всяка лъжесвобода е пречка за развоя на истинската свобода." Всъщност истината е, че и тогава и сега, а можем да кажем и през цялото това столетие от написването на тези слова до днес, че разбирането на българина за свобода не се е променило много.

Великата френска революция, която променя отношението между държавата и гражданина и поставя началото на модерната юрисдикция, започва с три сакрални за демокрацията думи: "Свобода, равенство, братство". Днес, в нашата родина интерпретацията на този символ на либерализма е свит до тясната рамка на "свобода" – разбирана като възможност за доминация на силния над слабия, "равенство" – като изравняване на мизерията между всички членове на обществото и "братство" като неразбран лозунг, остатък от Коминтерна.

Истината е, че още в началото на миналия век реакционните тоталитарни режими успешно приватизират и деформират тези основни ценности на либералната демокрация, които в западната политическа традиция имат съвсем различно тълкуване. Точно тези три ценности стоят в основата на създаването на модерната правна доктрина, изградила демократичните конституционни модели през последните двеста и повече години.

Две са основните линии в

който като резултат от демократичните преобразувания замества законодателството на феодалните абсолютистки режими. От една страна това е разбирането, че поради множеството интереси в обществото властите (институциите) в държавата трябва да бъдат разделени с цел тяхното "самовъзпиране". Това разбиране се превръща и в институционалния принцип на либералната демокрация: формално-правният аспект на конструкцията. Другата паралелна линия засяга разбирането за "духа на закона" – издигането на естествените права на индивида като основание, апотеоз на правната норма на държавата, т.е. държавата е устроена за да защитава и служи на личността, а не обратното. Механизмът, който позволява тези две основни линии да работят ефективно са политическите права, изискващи участието на всеки член на обществото в обществено-политическия живот.

Дотук можем да спрем с теоретичната част. Но достатъчно ли е?! Опитите да бъде "обяснена" демокрацията в България продължават вече повече от четвърт век и част от казаното се е превърнало в банално клише, което никой вече не желае да чува. В крайна сметка можем да кажем със сигурност, че 25 години след падането на комунистическия режим разликата между българската и западните демокрации е очевАдна. Гласувалите в полза на горното с краката си са вече близо 2 милиона българи!

Основите са винаги интелектуални, а думите са образи, които носят наситено послание за изразителите им.

Според една от най-натрапваните медийни мантри българинът е неспособен да се самоуправлява ерго и да прилага демокрацията поради своя егоизъм, завист, мързел, липса на солидарност и изобщо поради всички възможни грехове на човечеството. Още от времето на Алеко Константинов самобичуването се превръща в национална традиция с катастрофални последици върху душевния мир на всеки българин. Единственото, което образът на Бай Ганьо постига наистина, е обобщаването – обратната страна на Западното персонализиране. Не Гошо, Ставри или Димитричка са лоши. Не! Всички българи са лоши и това са черти, дори направо и родилно клеймо на националния ни характер. По този начин общественото мнение не осъжда конкретно някой от горните герои, а всички вкупом.

Дълбокото християнско разбиране за погрешимостта на човека, за неговата изначално натоварена с несъвършенство природа не се приемат тук – няма прошка! Инициативата за постигане на лично щастие е натоварена с тежкото проклятие на "интересчийството". Грешката е постоянна и повтаряна с рецидивна упоритост.

Кой народ би могъл да притежава нужното самоуважение, за да заживее с достойнството, свободата, равенството и солидарността, ако в продължение на повече от век е обвиняван целокупно във всички най-страшни грехове??! Затвореността на съзнанието, допълнително подсилено от ефекта на желязната завеса, ни кара да се вглеждаме още по-дълбоко в пъпа си, търсейки "абсолютната истина" за причините за човешкото несъвършенство.

Тези и множество други комплекси , за които няма да стане дума тук, ни свалят на най-ниското ниво на социалната интеграция. Ето защо и индивидуалните права и свободи се разбират единствено като материално оцеляване на гърба на другия или на гърба на държавата. Чувството за общност е взривено отвътре поради нежеланието на индвидите да си сътрудничат, срамувайки се от произхода си и от белезите, които ги обединяват. Но демократичната държава представлява точно това - обединение на интересите на личностите и общностите с цел собственото им добруване. Без постигане на съгласие за основанията й тя няма силата да съществува като обществен договор, а единствено като доминация на организираните малцинства над гражданите под формата на надвиснала над тях деспотична политическа структура.

От своя страна това означава, че тимотичното усещане на индивида е сведено в границите около нулата. Възможно ли е тогава да определим рамката на човешкото достойнство за самите себе си, след като не се чувстваме достойни да се самоопределим и да припознаем своята идентичност? Как може да тълкуваме границата на свободата си, ако смятаме за недостойни тези, които следва да я притежават в същия рамер като нас? Та нали последното е основно, за да може да съществува базисна справедливост в обществото? Може ли солидарността да съжителства с презрението към другия?

И тук трябва ясно и отчетливо да заявим и да настояваме, че нескопосаният обобщен образ на българина изграден от А. Константинов не е истинският наследник на хилядолетната национална традиция. Най-малкото защото ако това беше истина, той не би оцелял физически. Истината е, че можем да открием истинските български черти много повече в Чудомировите герои, в Йовковите и в героите на Елин Пелин: несъвършени, като всички хора по тази грешна земя, със своите страсти и изкушения, провали и геройства, но истински, по обикновено човешки.

Този цитат от Евангелието не е призив за обръщане към ортодоксалната религиозна практика, а само щрих от светогледа, изградил съвременния демократичен свят като смесица от християно-юдейски дух, демократизиран от лаическите просвещенски конструкции на модерната социално-политическа система. В основата на тази конструкция стоят естествените права на индивида и тяхната юридическа трактовка и интерпретация, която следва общочовешките принципи на нашата цивилизация - неотменното достойнство на човека, свободата, равенството и солидарността.

Аргументът, че правата на гражданина трябва да стоят като фундамент на държавното устройство е, че

Точно с тези четири базисни ценности е изградена архитектурата на съвременния Западен свят след Втората световна война, когато идеологическите клишета на тоталитарните управления се сгромолясват в пепелта на разрушенията и кръвта на милионите невинни.

Тук бих искал да включа не само фашизма, нацизма и комунизма, но и капитализма от началото на 20-ти век. Някой може би ще попита, какво общо имат тези "ценности" с правото и изобщо с Конституцията? Преди всичко те, посредством Хартата за правата на човека, редефинират централната роля на личността в основанията на държавата. Истината е, че следвоенните Конституции изграждат цялостната доктрина за държавата върху себе си и върху своето тълкуване. Като резултат от това юридическите концепции на различните клонове на правото възприемат техните императиви за пряко действащи в обикновеното законодателство.

На първо място това е интерпретацията на Конституцията - правен акт, служещ за фундамент на държавата и на цялостната й правна доктрина: "Конституцията е основен закон на държавата и обществото, който регулира основните, най-значими обществени отношения и

Ако някой си мисли, че това е цитат от трудовете на Маркс или Ленин дълбоко греши. Това е част от учебник по Конституционно право от 1993 г., по който са учили всички настоящи, а за съжаление и много бъдещи български юристи, магистрати и политици. Възможно ли е да изградите справедлива държава, основана върху "интересите и волята на господстващите политически сили"?! Разбира се, че "да" - това е България в момента.

Може ли да става дума за неотменното човешко достойнство, за свободата на личността, за равенството пред закона, за солидарността като морална спойка на обществото при такъв род дефиниции, залегнали в анализите на основния закон на държавата?! Разбира се, че "не"!

Риторичните въпроси от рода на: "Възможен ли е демократичен обществен договор, основан на господството?"; "Къде е мястото на човека в тази конструкция – като гражданин или като поданик?"; "Възможно ли е равенство на правните субекти и недопускане на монополни и открито антидемократични практики?"; "Възможни ли са политически свободи, основани върху доминацията на управляващите?"; "Възможна ли е икономическа свобода в условията на политическа доминантност?";.... и още много подобни въпроси, които всички български граждани преживяват лично и изпитват на гърба си през последните 25 години.

и като резултат от това цялата правна концепция и практика са обърнати с главата надолу – разполагаме не с държава на гражданите, а с граждани на държавата. Епиричните доказателства представляват безкрайна върволица от последователни погроми над личностите и общностите през последните 25 г.

Конституцията по своята същност е експресия на това какви сме, как възприемаме света около нас и поради това в нея следва да бъдат заложени ценностните оценъчни възприятия за достойнството на личността, за свободата и равенството, за солидарността и хуманността, които създават усещането за справедливост. Без тях държавата не може да съществува. Съвпадението между морални и юридически норми предизвикват онази спойка в обществото, която създава реда. В просвещенското разбиране за юрисдикцията правото не създава реалност, а само я стилизира, рамкира общоприетите възприятия за "добро" и "зло". Жан Жак Русо твърди, че не може да съществува право, ако то не отразява морално-етичните нагласи на обществото, на което служи.

В българския вариант на обществен договор държавата съществува независимо и отделно от гражданите си, защото тя самата се е превърнала в основание, а не е следствие. Ето защо

а юридическа рамка за налагане на постоянен тормоз върху гражданите.

Това е и причината и до ден днешен възприемането на комунистическия режим да не бъде осъдено като античовешко, а напротив: да поражда носталгия по двата вида евтин сладолед и по мизерната почивка в мухлясало бунгало в Кранево. Отношението ни към изброените ценности може да ни покаже, че не финансирането на "братските" африкански партии е най-голямото престъпление срещу българските граждани, а задължителната партийна атестация за обучение в университет или започване на работа – т.е достойнството и свободата на човека.

От друга страна ако тези ценности бяха станали основата на новоприетата Конституция, със сигурност можем да твърдим, че едва ли приватизацията щеше да доведе до такива тежки социални сътресения, защото в основата си тя трябваше да има за цел не пазарнизма /политикономическа философия, в която пазарът играе роля на ексклузивна матрица на човешкото развитие. Познат е и с наименованието "Неолиберализъм" и "Пазарен фундаметализъм" -бел. авт./, нито държавата и бюджета й, а "общото благо", ерго добруването на гражданите – справедливост и солидарност. И много моля не ми казвайте, че съм комунист! В своята първата програма на Християндемократическия съюз Конрад Аденауер поставя в центъра точно тази политическа цел – Bonum comune. И най-съществената насока в нея е защитата на личността и нейните права от диктата на държавата и злоупотребата на монополите – политически и икономически.

Всичко написано по-горе не цели разрушаване на държавата, напротив точно обратното - в нейна защита е! Но е в защита и на демократичната правова държава, която всяка демокрация има за своя цел. Ето защо България трябва да завърши своето ценностно-юридическо упражнение по идентичност, намирайки в корените на хилядолетната си история онези морално-етични основания, които винаги са я правили част от Европейската цивилизационна култура.