Възпоминанието за Холокоста се утаи през седмицата сред другите ни "болки по текущото".   Социологическите данни за разцепление вляво, кратката окупация на Университета, президентската инициатива за референдум и падналият първи сняг сякаш затулиха спомена за най-тъмната страна от общото ни европейско минало. Ала само привидно. Историята е наш проблем не с повторното си фарсово възпроизвеждане, както смята Карл Маркс, а заради това, че Ангелът на историята, както пише философът Валтер Бенямин, носейки ни към бъдещето, всъщност е обърнат към миналото и там, където ние виждаме събитие след събитие, той съзира една Катастрофа. С термина Катастрофа (Шоа) или Холокост (Всесъжение) се обозначава най-абсолютната точка на варварството по време на Втората световна война – масовото изтребление на евреите – поради което и през 2005 г. ООН реши да учреди специален ден на памет тъкмо на 27 януари, датата на освобождението на лагера Аушвиц-Биркенау. Пред лицето на подобни факти думите не достигат, въображението блокира, а паметта ни отказва да поеме случилото се.

Паметта обаче е памет на живите. И ако на подобни дати "разбуждаме мъртвите", то е в опит да предотвратим най-лошото, което може да ни сполети отново.

Затова и се чувствам длъжен да напиша тези редове – не като историческа ретроспекция, за пореден път припомняща Катастрофата, която присъства в учебниците по история, а в размисъл за това как може да ни послужи паметта, дали тя може да изиграе ролята на спасителен пояс в прилива на актуално зло.

Има някаква абсолютност на злото, чийто полъх се откроява и днес в определени думи на омразата, в начин на мислене, който зачерква другия. Не мога пак да не се върна към един факт срещу който у нас нямаше достатъчно остра реакция. В разгара на кризата с бежанците от трибуната на българския парламент чухме депутатка от "Атака" да заявява, че има човешки и нечовешки същества, човеци и нечовеци, а пришълците попадат във втората група. Следователно те не са хора (а зверове и канибали) и към тях трябва да се подхожда с някаква друга мярка. Както някога Хайнрих Химлер на закрито съвещание на висшия състав на SS през 1943 г. е оприличил "окончателното решение" срещу евреите на "унищожаването на въшки". Метафората със свеждането на хората до насекоми я има още при Ленин. Кървавите тоталитаризми на ХХ в. са удивително идентични в методите и "ценностите" си. Всичко е въпрос на "чистота" (расова, класова или някаква друга), а най-лошото очевидно става възможно, щом хората престанат да бъдат "хора".

В което е първият урок от Катастрофата:  човекът престава да бъде ценност, щом се постави под въпрос участта му на човек. "Ти не си човек, ти не си куче, ти си евреин" – казва агент на Гестапо на един от обитателите във варшавското гето. Ти си "никаквец", "нищо", не си човек от плът и кръв, както всички останали. Само и единствено, според точния израз на писателя Артур Кьостлер, защото "си роден в едно, а не в друго легло". Не бива да забравяме за това днес, когато около нас отново делят човешките същества на човеци и не-човеци, защото всеки от нас утре лесно може да попадне във "втората категория". Битката за всеки отделен човешки живот е неразделна част от борбата за отстояване на всяко човешко достойнство. Навсякъде, където то е застрашено: достойнството на някой "пришълец" у нас или другаде; достойнството на косовското момиче Леонарда Дибрани, чието експулсиране от Франция взриви общественото мнение и предизвика масови протести, независимо, че съдът в Безансон потвърди решението си; достойнството на всеки "българин" или "румънец", третиран в Лондон или другаде като "друг", а не като пълноправен човек, като европейски гражданин. В недрата на Стария континент се крие немалко стаена омраза,  даваща храна на всеки изблик на злото.

Така стигаме до втория важен урок от Холокоста: злото нахлува, когато набере критична маса, когато кризата разколебае съвестите и моралните норми. Отбелязването на всяка годишнина от спасяването на българските евреи ни припомня простичката истина, че винаги има нормални хора, които постъпват морално, според човешкия си дълг, в един свят, загубил разсъдъка си, както има и други хора, движени под напора на лична корист, алчност, злоба или ненавист. Историята отдава на всекиму своето.

И не на последно място: злото прави пролука в нормалния живот, преобръща го така, че ненормалното започва да изглежда нормално, става норма. Оттук и потресът пред стореното масово зло, изумлението ни от факта, че "човекът е започнал да дава уроци на ада" (Андре Малро).

Особено смайваща е "баналността на злото", усърдието, с което сиви чиновници като Адолф Айхман или Александър Белев (никой от тях нито Макбет, нито Яго – по думите на Хана Арент), съумяват да отведат на смърт огромен брой човешки същества, фигуриращи в съставените от тях огромните списъци само като поредно име. Ужасът се увеличава от факта, че повечето от тези хора не са патологични престъпници, а са били "ужасяващо нормални". Писателят Примо Леви ги описва по следния начин:

Не е ли това най-горчивият урок от Катастрофата? Злото има "нашето лице", то не е нещо изключително, а е напълно банално, способно обаче да изрови земята в стремежа си да навреди на другите, да се наложи над тях. В този смисъл "баналното зло" се превръща в онова "радикално зло", за което говори Кант, способно да накара нечовешкото в човека да възтържествува, да подмени абсолютната човечност с абсолютната безчовечност.

Историците винаги са се пазили да пишат историята в термините на "добро и зло", защото историята не е етика, а всичко случило се трудно се вписва в категориите на морала. Мащабът на злото, разразило се в ХХ в., както и позабравените сенки на ксенофобското минало, изникнали на хоризонта на предстоящите европейски избори, обаче не могат да не ни накарат да се замислим. Човешката история, както ни предупреждава препатилият писател Василий Гросман, не бива, разбира се, да се възприема като неудържима победа на доброто срещу злото; по-реално е да кажем, че злото всекидневно води борба с всяко зрънце човечност. Необходими бяха дълги години след Трибунала в Нюрнберг, за да могат хората да проумеят стореното в Аушвиц и другаде. Защото сме изправени пред непредставимото – масови престъпления заради самото престъпление, не дори с цел да се извлече конкретна облага, а за да се изличи от земята цял един народ. Или пък да се елиминира определена група хора (външния или вътрешен враг) в името на светлото бъдеще, както е в комунистическия проект, който обаче не беше осъден, не беше осмислен в дълбочина и продължава да се ползва с непонятна амнистия. Ангелът на историята отдавна маха с крила и към това неосмислено минало, над чийто руини много хора продължават да пребивават в престъпните си заблуди.

Някъде тук се крие и проблемът за политическа деградация в днешното българско общество. Съвсем малък политически трус бе достатъчен, за да се пропука картонения замък на крехката демокрация и зад него да лъсне познатия ни посткомунистически пейзаж с мафиотите, безнаказаността и нищетата, в който ясно се открояват и сенчестите зони на омразата, с неизменните призиви за "атака" и "кръв и чест".  Като едното лесно се прелива в другото. Само живата памет за  престъпленията, извършени от нацизма и комунизма, е противоотрова срещу "кръга на злото", който дебне не само нас, но и цяла Европа.