Датата Трети март безспорно има място в нашата история и нашето националното самосъзнание, макар и тя да е идеологизирана така, както беше и 9-ти септември. След 9-ти септември Трети март беше зачеркнат от празничния календар на комунистическа България пак по обясними идеологически причини.

Трети март е датата на подписването на предварителния мирен договор между Русия и Турция, с който приключва поредната Руско-турска война, която ние наричаме освободителна. Да, за нас тази война е освободителна. Но проблемът е там, че

Признателността и благодарността са лични и национални добродетели. Непризнателността и неблагодарността са лични и национални пороци. Но между тези два полюса има една бездна и това е бездната на нашата лична и национална неосъзнатост. В конкретния случай тя се изразява в раболепие, безгръбначие, безпринципност. Не ми е познат друг народ в света, който да оценява патриотизма си, любовта си към Родината според прехласването си пред друга страна. Тук не става дума за нашето уважение и преклонение пред руския народ, пред руската култура и изкуство. Не става въпрос за нашето родство, не става въпрос за общата ни православна вяра. Става въпрос за нашата умереност. За нашата трезвост.

Израз, илюстрация на нашето себенеуважение е паметникът на руския цар пред българското Народно събрание. Не ми е известна друга държава в света, където пред националния парламент да е поставен паметник на чужд владетел. И днес се чудим защо вътре в парламента законотворците се държат така недостойно и гласуват такива закони, благодарение на които България устойчиво се нарежда на последно място в Европа. Обяснението за това е пред парламента.

Това е заварено положение, няма да демонтираме сега паметника на руския цар. Но поне да се замислим защо в столицата на България няма паметник на нито един български цар. Защо няма паметник дори на основателя на българската държава хан Аспарух? Каква е тази национална осакатеност, най-величавите ни герои Левски и Ботев да нямат гробове? Нормално ли е паметниците на съветската армия да са повече, отколкото паметниците на българската армия? Паметник означава памет. Това ли е нашата българска памет?

Нормално ли е 136 години след Освобождението още да не сме намерили мярата на нашето национално самосъзнание? Можем ли при това положение да се считаме свободни? Явно свободата е нещо много по голямо и по-дълбоко от една дата, от нейното тържествено честване, от фанфарите, от гвардейците, от зарята. Много повече дори от сълзите в очите ни.

Свободата е състояние на духа, начин на живот, мироглед. Свободата е осъзнатост, а неосъзнатост означава несвобода.

Свободата е нещо исконно, дълбоко, всеобхватно. Можеш да си свободен и под робство. Както можеш да си и несвободен в свободна държава.

Тъжно е в деня на Освобождението да осъзнаваме тези истини, но още по-тъжно ще бъде, ако не ги осъзнаваме. Трудно ще стигнем до отговори на тези въпроси, но по-лесно ли е, ако не ги задаваме?

Може би точно това трябва да правим на тази дата – да търсим нашето национално самосъзнание, нашата свобода. Тази дата е най-уместният повод да размисляме над думите на Екзарх Антим І при откриването на Учредителното събрание, на което той е председател, отправени към княз Дондуков: "Ваше сиятелство, вие ни освободихте от турците, но си мисля: а кой ще ни освободи от вас?"

Разликата между подарената и извоюваната свобода е огромна. В голямата си част повечето българи продължават наивно да вярват в безкористно подарената ни свобода. Години наред се укриват или премълчават исторически факти.

А има толкова примери, на които може да се базира националното ни самосъзнание. Редом с руската армия за нашето освобождение се сражават над десет хиляди български доброволци опълченци. Въпреки българското безпаметство на Шипка гордо се извисява най-величественият и най-красивият паметник на националната ни памет. И това е мястото, където е смесена кръвта на руските и българските воини.

Ако днес протестираме против паметника на съветската армия в София, защото български войници не са стреляли срещу съветски и в България няма загинали червеноармейци, в същото време ние коленичим пред паметника на Шипка, защото там рамо до рамо за освобождението ни са се сражавали руски и български воини.

От осъзнаването и осмислянето на вътрешната ни свобода може да започне нашето истинско Освобождение. От развенчаването на митовете. От осъзнаването на фактите. От срутването на бутафорните идеологически паметници. От издигането на истинските паметници на националната ни памет, от които да израсне истинската ни Свобода. За да бъде истинска Свобода.