Без да искам, през 1968 г. станах свидетел как беше взето решението за участието на български войски в "ограничения контингент" на силите на Варшавския договор, който пречупи Пражката пролет.

Беше краят на август и началото на септември, лятото беше горещо, светът и тогава беше настръхнал. Решението беше взето светкавично, по време на лятната отпуска в Евксиноград, без участието на половината от членовете на Политбюро.

Тогава бях на петнадесет години. Заедно с брат ми и други деца на членове на държавното и партийното ръководство чакахме да закусим. В столовата обаче се провеждаше важно заседание.Тодор Живков излезе пръв от него и накратко ни разказа, че група чешки другари, част от здравите сили в Чехословашката комунистическа партия, са помолили за помощ Варшавския договор срещу пълзящата контрареволюция.

След няколко месеца при официалното му посещение във Виена западни журналисти го помолиха да им каже имената на "другарите от здравите сили". В характерния си стил той се измъкна, като каза, че е забравил списъка в София. Един от участниците в заседанието, чието име не съм оторизиран да спомена, ми разказа, че

Още повече че то дословно повтаряло позицията на съветските другари.

В Евксиноград тогава не разбрахме много от това, което ни разказа Живков. По-късно същия ден по радиото обаче започнаха съобщения как танковете на Варшавския договор навлизат по улиците на Прага, как хората ги посрещали с хляб и сол, като истински освободители. По-късно пропагандната машина заработи на пълни обороти и си спомням разказите на очевидци как в замъка "Храдчани" са заловени предателите Дубчек и Ота Шик, който под димната завеса на социализъм с "човешко лице" се опитвали да реставрират капитализма.

Дори някои западни наблюдатели я обявяват за автор на идеята. Макар военното участие да беше символично – Елховският полк не взе участие във военните действия, с него бе поета моралната отговорност от намесата във вътрешните работи на суверенна държава. Международната общност остро осъди инвазията и резултатите бяха катастрофални.

Съветският съюз загуби последната възможност да предаде на социализма "човешки облик".

завършило с обречената "перестройка" на Горбачов и краха на Съветския съюз. "Ефектът на доминото", започнал с Пражката пролет, се разрасна със стачките в Радом, Гданск и Гдиня в Полша и раждането на профсъюза "Солидарност". Краят беше вече само въпрос на време.

Стъпкването на Пражката пролет беше заклеймено от видни интелектуалци в Чехословакия като Вацлав Хавел, Милош Форман, Иржи Менцел, Милан Кундера, в Съветския съюз от Сахаров, Солженицин, Елена Гинсбург, в западните държави като Ромен Ролан, Луи Арагон, Елза Триоле. Дори известният певец Жилбер Беко написа протестна песен. Окончателно бе поставен кръст на еврокомунизма. А с лидери като Луиджи Лонго, Палмиро Толиати, Морис Торез той имаше силни позиции в Италия, Франция и Испания. Дори в Рим се беше създала ситуация, в която Италианската комунистическа партия бе на една крачка от властта.

В България, където дисидентското движение се разви значително по-късно, имаше само единични протести като тези на студентската група на Едуард Генов.

Освен очевидните прилики съществуват и съществени разлики между смачкването на Пражката пролет и окупирането на полуостров Крим. От геополитическа гледна точка Русия има известни основания да твърди, че защитава интересите на етническите руснаци в Украйна, че под заплаха е поставено дислоцирането на Черноморския й флот, за което тя има договор до 2048 г.

Така или иначе Кремъл не си е извадил достатъчно поуки от Пражката пролет.

Авторът Калин Тодоров е журналист с дългогодишна практика. Той е син на Станко Тодоров, който беше високо в комунистическата йерархия преди 10 ноември 1989 г., беше и министър-председател в периода 1971 - 1981 г. В разказите от първо лице Калин Тодоров говори за събития от близкото минало, на които лично е бил свидетел.