Дотук позволихме два блъфа.

Първият блъф беше войната. "Дайте ми Украйна, иначе от утре почвам война!"

Вторият още върви – студена война. "Дайте ми Украйна, иначе от утре почвам студена война!"

Никога не съм използвал сравнения на политиката с игра: уж с цел да сме бъдели по-ясни, говорим пошличко ту за "мачове", ту за "раздавания". Нали всички нормални хора знаят: това няма как да е игра, щом при лошо развитие следват човешки страдания и смърт? Но сега пиша за блъфове, защото при цялата си сериозност самата реалност стана "игрова". Сякаш Русия днес е приела да я води между народите не политик, а комарджия. Това е трудно за вярване и неадекватните ни реакции ще продължат, докато свикнем с мисълта.

Политиците срещу Путин първоначално се стъписаха. И те са нормални хора и не могат изведнъж да проумеят как така някой овластен може да си играе със съдби на цели народи като с чипове. Затова не се решиха да го отмерят със същата мярка: "Плащаме! Да свалим картите и да видим кой колко сила има." Заради тази нерешителност

В мига, когато някои се виждаха как влизат на танкове в Киев, рублата се срина и танковете както бяха тръгнали, така се върнаха.

Но безотговорността на ограничения човек може да бъде неограничена. Путин веднага с каменно лице обяви "Една студена война". И пак стъписване, но този път не само при политиците – при всички. Защото всички гледаме пазара. А този пазар, същият, който в Русия срина при първия блъф, в Европа сега вижда с големите очи на страха свиване на бизнеса, скок на безработицата, атентати на екстремисти и бунтове на гладни. И тогава и Европа, и Америка тръгват по линията: украинците може да са ни другарчета, но сиренето е с пари - няма да дадем пари на украинците, ще дадем украинците на Путин! Тъй звучи уж икономическото мислене, опростачено до бакалска аритметика: приходи толкоз, разходи толкоз, на загуба сме, цифрите го доказват. Щом ще губим – да губим Украйна, не пари! Пазарът е паническа среда, той никога не поставя слуховете под съмнение. Същата паника, която срина рублата и първия блъф, сега ни пречи дори да се запитаме – дали Путиновата студена война не е просто втори блъф? Като не се питаме,

И дори не помисляме за загуби, които не фигурират в тефтера – например бъдещата (не)сигурност в Източна Европа, да не говорим за по-ефирни материи като демократичната (не)солидарност.

Тук услужливо се включват и гласове в духа: тази политическа загуба и така не е толкова голяма, а може да стане и още по-малка. Да се спазарим с Путин за компромис, без илюзии и идеологии, грубо, зер реалността е такава! Вместо да делим Украйна между Изтока и Запада, докато накрая не се разкъса след страшна гражданска война, да признаем на Путин "легитимен интерес" в тази страна, да й внушим да самоограничи суверенитета си като Финландия от времето на Студената война 1946-1989, и всичко е ОК. Наистина, на фона на нерешителното лутане такова разсъждение просто поразява с трезвост, логика, а като го изкажат и такива авторитети като Збигнев Бжежински и Хенри Кисинджър, то стои дори мъдро.

За жалост, и това е псевдорешение. Логика има – но това е логиката на старата Студена война, приключила отдавна с победа на Запада. В нея имаше един общо-взето предвидим Запад, вътрешно убеден – поне след 1940-те - че никога няма да започне пръв ядрена война; и един общо-взето непредвидим Съветски блок, който можеше да започне винаги. Защото в СССР никога не се знаеше коя фракция в кой момент ще вземе връх: бойните ленинци, убедени, че до комунизъм се стига било чрез революция, било чрез война, в която единствено важна е победата; или кротките партократи, забравили идеята след като са си построили личния комунизъм. Тази непредвидимост доведе през 1962 до Кубинската криза. И след като светът оцеля, защото Кенеди имаше политическата кадърност да разкрие блъфа на Хрушчов, сепнатите руснаци заговориха за "мирно съвместно съществуване", а сепнатите американци поеха риска да им повярват. Изобщо, в следвоенна Европа цената на мира бяха ясно очертаните "зони на влияние", в които другата свръхсила не се месеше. Цената на тази ненамеса пък беше смазването на Унгарското въстание през 1956 и на Пражката пролет през 1968, "самоокупирането" на Полша при военния преврат от 1980... Но при алтернативата за трета световна война дори тази цена изглеждаше оправдана.

Днес не е така. Путин заплашва с поведение подобно на поведението на Съветския съюз – но нека не бъркаме сегашна Русия с нейната съветска сянка. Вместо военния паритет от Студената война днес има силно военно неравенство в полза на Щатите. И още – вместо борби между фанатици и бюрократи, днес в Кремъл виждаме чиновници. Чиновникът е реалист. Само дето на тия чиновници мисленето им е лишено от реалистично въображение, а моралът им е кагебистки.

Поведението ни ще стане абсурдно: за да избегнем студена война, държим се сякаш вече сме в студена война и се съобразяваме с нейните правила. Точно както беше казано при първия блъф: Путин иска да реагираме на една военна заплаха все едно самата война за Украйна вече се е случила и той я е спечелил.

Достатъчно е обаче да покажем на Путин, че обявената заплаха с нова Студена война е също блъф. Веднъж като разгадаеш блъфа, аргументи много, ще ги види всеки. Примерно, нали Съветският съюз претърпя поражение в историчаската Студена война най-вече защото не можа да издържи икономически на надпреварата във въоръжението? Нима Русия ще преустрои икономиката си отново на военни релси? За тази цел трябва сталинизъм. Но дори руснаците надали ще го понесат втори път, особено без вяра в комунистическото бъдеще. А и Путин, който очевидно се блазни от всевластието на Сталин, надали е готов да заеме неговите методи. Той не е кръволок. Не е и идеолог. Той е импровизатор. Успя да установи в Русия стабилен антидемократичен режим, от който мнозинството е доволно – без предварителен план, с проби и грешки, които в Русия му простиха. А сега търси, пак импровизирано, пътя на Русия към центъра на световната политика. Дотук – разбираемо. Но ситуацията в световната политика е много по-ясна и предвидима от ситуациятя в Русия, а народите не са свикнали да търпят като руския. Отнапред е ясно, че определени импровизации са очевидни грешки, и е предвидимо че за тях се плаща.

Защото – нека сме бакали, но и бакалите са различни. Ние засега се щураме като бакалин, когато е усетил, че клиентът му е в същност разбойник, но не знае що да стори, затова кара по инерция: затваря си очите и го третира като нормален клиент, дано и онзи се държи така. Обаче онзи като рече "Това нали ще ми го дадеш безплатно, от добри чувства?", нашият отвръща смутено "Да." Вместо да извади пистолета от чекмеджето с парите. Не за да почне да гърми, а за да застави другия да си плати - за нервите и пропуснатите ползи. И вместо да го "успокоява" с подаръци за сметка на чужда независимост. Защото блъфьорът няма да си тръгне и блъфовете ще продължат.

Докато минава.