Страшно е важно да интегрираме хората с увреждания, да им осигурим достъпна градска среда и равни възможности за образование, работа и участие в обществения живот. Наистина е важно, не само защото говорим за близо 500 хиляди наши сънародници, огромна част от които сега тънат в изолация и мизерия, гарантирани им от инвалидната пенсия, но и защото не можем да се наречем цивилизована страна, докато не изведем всеки един оттам... Важно е, но какво от това? 

Твърде много красиви думи се изговарят всеки път, когато държавни, общински и неправителствени експерти се съберат, за да обсъдят как да се подобри животът на хората с увреждания. Поводът за този текст е поредният такъв семинар, който се състоя вчера - този път организиран от Столичната община.

Разбира се, винаги всички са единни, че има нужда от промяна. Едва ли има някой, който да не си дава сметка, че условията, които се осигуряват на хората с увреждания у нас не са адекватни и, че ако те са част от икономиката, вместо да си стоят вкъщи или затворени в институция, всички ще спечелим. Рядко обаче се чуват приложими предложения, ако изключим дежурните искания на пациентските организации за повече пари за покриване на необходимите лекарства и консумативи, или пък любимата дума на държавните служби - деинституционализация.

Говоренето е добра първа стъпка, но е само това - първата стъпка. За проблем, който е наболял от години и засяга толкова много хора, отдавна трябваше да се е минало на втората. Дори да приемем, че дребните промени са част от нея - например нови (макар и малко) рампи за достъп на инвалидни колички тук-таме и 25-те процента от програмите за заетост, които отделя социалното министерство за хората с увреждания, пак не е достатъчно. 

И ако оставим настрана напълно проблемите с инфраструктурата и равния достъп, чието решение е въпрос на пари и желание, пак ще ни остане пречка - това, че като общество не сме подготвени. Колкото и да вярваме в толерантността и готовността си да помогнем за интеграцията на хората с увреждания, не знаем как да реагираме и откъде да започнем. Защото сега тези хора живеят в друго измерение от обществения живот - рядко ги виждаме, защото са скрити далече някъде в домовете си или в държавните институции; чуваме за тях предимно съкрушителни истории, защото надават глас, само когато нямат друг изход, освен да разкажат и да се надяват на солидарност.

А за да се промени това, трябва веднага да започнем сами да се превъзпитаваме и можем да се надяваме поне внуците ни да усетят ефекта.