Най-въодушевяващото ми смайване след промяната дойде от езика, от спонтанността, с която той, необятният български език, пристегнат до задушаване в сив и скучен официален идеологически костюм и задушен с вратовръзка като с примка, разсъблече в един миг сякаш униформата си, и се преобрази в множество езици, на които заговориха улицата, покълналите надежди, възправящите се пориви, нововъзникващите вестници, поетите.

Тогава си казвах: Езикът е този, който ни помни и разказва, разширява и одухотворява живота ни, съсредоточава патосите на свободата и скръбта по пропуснатото време, възвръща иронията, омаловажаваща довчерашното насилие и поражда жаргоните на остроумието и смеха, ето сега ще се разгърне и избуи в многоликата си и богата цялост. Тогава мнозина споделяха наивната ми и красива представа и слава Богу, защото днес, години по-късно вече се говори и пише за поезията на 90-те. Годините и поетите дадоха нов хоризонт на българския език, защото бе незабравимото и единствено време, в което хоризонтите бяха по-далечни от носа и хляба.

Но да спра с приповдигнатостта, макар тя да приляга на днешния празник, но уви, не и на днешния ден… Защото тъкмо днес езикът ни пак боледува, само че не заради "чуждиците", нахлуващи в него, както вопият разни мними чистофайници. Новите думи са добре дошли и ще се наместят в съзнанието ни, в стихията на говоренето, ще донесат нови смисли и нюанси, ще се приспособят в българските си значения. Така е набъбвал и следосвобожденския ни език, след глухото вековно мълчание е заемал думи откъдето дойде, от турския и френския, от руския и диалектите, формирал е нормите си прохождайки, инак как Вазов е щял да запише българския космос…

Днес на българския език му е тясно и смалено в капана от тристата думи, в който е приклещен. Обидно му е от напълзялата го простащина, от политическите му злоупотреби, от жълтото му осакатяване.

Разбира се той, езикът, подобно на всеки от нас е жив организъм, изработва си своя имунна система, свои стратегии за оцеляване и осъществяване, намира истинските си трибуни и сцени, ние само сме длъжни да го подкрепяме, да му преливаме от енергиите на мисълта си, от сложността и одухотвореността на своята реч.

Дъщеричката ми бе около тригодишна, предстоеше й скоро да тръгне в детска градина и възползвайки се от оставащите ни общи дни, непрекъснато се разхождахме заедно из квартала. Помня как се разплака и инатливо затропа с краче: "Къде са думите, искам да отидем при думите!"

Не схващах за какво говори, прегърнах я утешително, купих и дори сладолед и самоотвержено й обещах, че веднага се отправяме към думите. Продължихме да обикаляме и изведнъж на ъгъла на две улици тя диво заподскача: "Ето ги думите!" Оказа се, че така е нарекла една много красиво изработена и боядисана в бяло ограда. И досега нямам обяснение какъв е асоциативния път, изминат до това наричане, но нали езикът е тайнство и най-добрите му владетели и откриватели са децата. Дъщеря ми и до днес ме провокира с измислени от нея или заети от връстниците й през компютъра или през други източници думи.

Върти се на дивана, сваля и качва крачета, събаря възглавници и въздъхва: "Не мога да се наудобня". Или гледа някаква серия по телевизора, ядосано грабва дистанционното и внезапно го спира: "Този филм съвсем избозя!" Очевидно е, че има предвид бозата, макар да не я е пила откакто бе двегодишна, а сега е на осемнайсет. От нея знам думата "бъгвам се", дори ми е симпатична и понякога я употребявам, означава "разпадам се, скапвам се". Да "нахраниш някого" на езика на поколението й ще рече "да наругаеш някого, да го разобличиш" или нещо подобно, не я ясно защо и как са се "къращисали" несъвместимите значения…

Аз имам и своя памет за страстния свят на думите от детство си, диалектът на шопите, съвършен в безмилостните си и тежки като камъни наричания, клетви, остроумия, а заедно с него и езикът на книжките и поезията, която майка ми чете, откакто се помня. Знам и досега езиците, създали моя български език и не преставам да му се дивя и да го уча, да чета дори речниците на Найден Геров или редките, остарели и диалектни думи в книжовния език. Някой от тях, от изворните, се завръщат, стават свръхмодерни, чак маниашки: като "яко" например. "Яко" в детството ми значеше здраво, силно, сега значи куп други неща…

Ние все говорим за класическата си литература, но колко от думите на Вазов или Яворов възвърнахме за нов живот? Към коя стихията на слово им приобщихме децата си? Ето, разгръщам писмата на Вазов до Евгения Марс, кореспонденция, рядко четена и проумявана в драматичната си същина, но за сметка на това всички с подсмихване и хихикане коментират голямото вдъхновение на националния ни класик в залеза на дните му. Та там откривам, че често се е подписвал с "твой всепредан". Каква всеказваща дума за обзетостта на любовното посвещение – всепредан…Защо е изчезнала, защо се е изгубила думата, сигурно защото са изчезнали и са се изгубили всепреданите, посветени на кауза, идея, любов българи.

Или думата "самси" на Яворов, помня я отпреди поезията му, от изворите на детството, шопите я употребяваха, но какъв блясък й придава поетът, какъв сгъстено и космически необятно страдание се вмества в петте й буквички, зачетем ли поемата "Нощ".

По-късно модерните ни класици Блага Димитрова и Николай Кънчев бяха ярките първооткриватели на думи в поезията, наложиха думи, знакови за високите духовни измерения на езика и съдбовни за онова цензурирано време.

Днес, на празника е достатъчно да си припомним, че езикът – това сме ние, пък и думите на прекрасния химн, който неугасващо пребъдва у всеки от нас и в общото ни, макар и накъсано, и задъхано ни националното битие.

Достатъчно е да си пожелаем величествените сенки на светите братя да ни пазят и закрилят, пък било и от нас самите. Честит 24 май!