Представете си шумен пазар, на който като стока се продават най-различни по качество и вид държавни устройства. Представете си сега, че из този пазар по цял ден обикаля, предимно за да зяпа, един млад човек, облечен в пъстра дреха. Пазарът, който ви карам да си представите, казва Платон в Осма книга на "Държавата", е демокрацията. Младият човек, който ходи из този пазар, за да зяпа, е демократът. Пъстрата му дреха, събрала по себе си всички цветове, е свободата да променя начина си на живот.

Страшен имитатор е този човек, страшен майстор на преобразяването, продължава Платон. Веднъж ще го видиш да препива с вино, да вилнее и да обръща всичко с главата надолу, друг път да пие само студена вода, да прави изморителни упражнения и да се отдава на философски разговори; ако чуе някъде някой да подрънква с шпори, и той ще хукне да се запише във войската, ако пък чуе, че някой е преуспял с търговия, ще я развърти и той, ако се заеме с обществена работа, ще е специалист по всичко и пъргаво ще скача от въпрос на въпрос. Всяко парцалче върху неговата дреха е своеобразен медал за геройствата да бъде някой друг. Затова всеки желае пъстрата му дреха, всеки се заглежда по нея.

Особено жените и децата, казва Платон. Представете си сега нашия хубостник демократ, следван навсякъде от тълпа жени и деца, гледащи го с обожание. На Платон този образ му е необходим, за да покаже къде в гамата на свободните люде се намира демократът. За древния грък жените и децата са човешки същества без собствен живот и собствено лице – техният живот и лице отразят почти изцяло живота и лицето на мъжа. Те са повече от роби, но по-малко от свободни. Демократът прилича на тях по това, че и той няма собствен живот и собствено лице. Тук обаче е и съществената разлика. Той, който няма собствен живот и собствено лице, има всички чужди лица и животи като собствени. Той е нещо повече от свободен.

Платон възприема свободния човек като обществено същество, а не като изявена различно от другите хора личност, като обществено същество, свързано с другите в йерархии, а не в мрежи от споделени интереси и сътрудничества. Затова и в Платоновите очи прекалената свобода на демократа е нещо изключително вредно за общността. Подобно на епидемия, желанието за новости плъзва по хората и постепенно съсипва всички йерархии. Носителите на новото стават по-важни от носителите на традиционното – синовете подчиняват родителите си, старците започват да подражават на младежите, учителите да се умилкват на учениците си, пришълците са по-важни от гражданите. Върхът на всичко в един заразен от демокрацията град е това, че и животните стават по-важни от хората. Само по такива места можеш да видиш, казва Платон, кучета и магарета, които важно се мотаят по пътя и по господарски те избутват, ако речеш да минеш пряко тях.

Според Платон общественият строй е най-напред душевен строй, вътрешна работа на отделния човек. Така е и с демокрацията – преди да бъде вид обществено поведение, тя е вид отношение към себе си. Демократът има в душата си всичко, което имат останалите хора – разум, гняв и желания. Устроен е в себе си като общност от трима души – един разумен, един гневлив и един почитател на удоволствията. И него, следователно, го занимава въпросът кое в човешкия живот е най-важно и трябва да управлява цялото му същество. Та дотук той е като останалите хора. Прави го различен начинът, по който упражнява вътрешната си власт. Никой друг човек не цени повече от всичко друго в себе си своите желания. И никой друг не цени еднакво и без разлика всички свои желания като демократа. За демократа демокрацията се изразява най-напред в, тъй да се каже, епитимиокрация (от гр. epithiumia – желание).

На демократа с пъстрата дреха Платон противопоставя един друг колоритен човек. И той като демократа живее предимно извън своя дом, и той като демократа се занимава предимно с другите хора. И той като демократа е голям имитатор, само дето е и блестящ ироник. И той като демократа много-много не зачита обществените йерархии, ами е способен да извлече от обикновения роб дълбоко знание, и съответно може да свали на земята някой надут аристократ или оратор. И той като демократа няма знатно потекло и не е заможен. Става въпрос, разбира се, за Сократ. Само че колоритът на Сократ не е външен, а вътрешен. Трябва да го разтвориш, за да видиш, че под тази грозна физиономия на сатир или силен, има златна статуя на божество – казва за него Алкивиад в диалога "Пир". Трябва да отмахнеш настрана овехтелия му хитон, с който той ходи зиме и лете, и да надникнеш във вътрешното му същество, за да видиш неговата пъстра дреха.

Вътрешната пъстра дреха на Сократ е най-напред израз на любопитство. Интересува се от всичко, иска да знае всичко. Затова и знае всякакви дреболии и клюки за градския живот – кой какво направил, кой какво рекъл и прочее. Пъстрата му дреха обаче означава и по-дълбок стремеж към знание, водено от разума. То не е каквото да е, ами хубава здрава плетка от знанията на повече хора. Затова той постоянно разговаря, разпитва, иска да извлече от събеседника си което той знае и да го превърне в по-общо знание. Когато разговаря, Сократ обикновено прилича на словесен тъкач, който внимателно претъкава дрехата от думи на своя събеседник в словесна дреха по мярка за всички участници в разговора.

Ето например в "Държавата". В началото на дългия разговор за справедливостта софистът Тразимах се пъчи с помпозната дреха на твърденията, че справедливостта не е нищо друго, освен полезното за по-силния, и че най-несправедливият човек е най-щастлив. Сократ методично разнищва тази дреха, докато Тразимах не лъсва съвсем гол. Сократ обаче не е обикновен злобар, който се задоволява с това, да унижи другите и да им им покаже, че всъщност нищо не знаят. От разнищената Тразимахова дреха той веднага започва да тъче друга, в която могат да се облекат и той самият, и Тразимах, и изобщо всички, които следят разговора в дома на Кефал. Така ще бъдат изтъкани твърденията, че справедливостта е хармония под властта на разумното душевно начало, а най-справедливият човек – най-щастлив. Който е следял внимателно как Сократ изтъкава тези твърдения, той не може да не ги облече, дори и да не е съгласен с тях.

Добре, но това не е ли парадокс? Не точно. Защото за Платон истината не е само във финалното твърдение, че нещо е някакво, а и в самото му изработване. Тъкмо поради това диалектиката, която Сократ излага в Седма книга на "Държавата" като висшия метод за постигане на истината, не е строгата логика на правилните съждения, а борба за по-пълно и точно означаване и назоваване на нещата, в която по необходимост участва цялото човешко слово. Но цялото човешко слово не може да бъде у един човек, то е у повече хора. Затова и постигането на истината според Платон не може да се случи в монолог. То е колективно дело, в което всеки, независимо какъв е и колко е образован, има своята роля.

От това разсъждение излиза, че Платон всъщност има не една, а две тези за демокрацията. Първата е, че демокрацията е един вид личностно и обществено управление без управление, а демократът и демократическата общност е сбирщина от отделни лица с нетрайни и воюващи помежду си истини. Втората теза на Платон е скрита в самото негово отношение към знанието и истината. Настоявам за думата "скрита", защото Платон никъде не нарича Сократ привърженик на демокрацията или диалога – демократично средство за предаване на знание. Но това е без значение. Представяйки чрез ролята на Сократ постигането на истината като разговор, обща работа и усилие за изграждане на съгласие, Платон не може да не е поне малко демократ – и по античните, и по съвременните ни стандарти.

Където двама души разговарят за своята обща истина и трети ги слуша, замислен върху своята, там вече е налице и предпоставка за общо управление на общите дела и значи за демокрация.