Едва ли днес много хора си спомнят легендарната някога партия "Български орел". Единствената причина аз да я помня е, че нейният говорител за кратко ми беше учителка по литература. Колоритна жена, със старателно тупирана гарвановочерна коса, която обичаше да носи фигурални чорапогащници. Нямам представа с какво се занимава днес. Дано да е жива и здрава. Сетих се за нея на път за Бургас по единствената ни напълно готова, но пък и добре наводнена от проливния дъжд магистрала.

В краткото време, през което колата не се преструваше на лодка, имах възможност да наблюдавам (поради липса на нещо по-интересно) крайпътните билбордове. И да се чудя: би ли се идентифицирал Николай Хайтов с НФСБ; само на мен ли отдалеч Волен Сидеров ми прилича на полковник Сандърс от KFC; и други подобни.

В крайна сметка поредицата от слабо свързани помежду си мисли отведе до реплика на Иван Костов от лятото на 2009 г.: "В голямата политиката нещата си имат собствени имена." Твърдение, колкото вярно, толкова и проблематично на територията на България. Тук огромно количество партии нямат собствени имена, а

Каква информация, да кажем, ни носи името на останалата в миналото партия "Български орел" или на вече преименуваното "Национално движение Симеон Втори", за ценностите в които вярват? Същия въпрос бихме могли да отнесем и към сравнително скоро възникналото "Синьо единство" – характерно с това, че разделя всяка коалиция, в която се включи; или пък "България без цензура" – чийто лидер шумно обяви желанието си да върне "Народна Република България", неразривна част от която беше именно цензурата?

Може да изглежда глупаво да се съди за нещо или някого въз основа на една-единствена дума. Но ние го правим всеки ден. Често решаваме дали дадена книга ще ни хареса само според заглавието или името на автора. Етикетираме музиката, като я разделяме на стилове и чрез тях се припознаваме или разграничаваме от предпочитанията на другите. Оценяваме продуктите в магазина според опаковката им – ако искаме качествено сирене например, няма да купим това, на което пише "млечен продукт". Политическите етикети също би трябвало да ни помагат бързо да идентифицирме кой е съмишленик и кой – опонент.

Навсякъде по света, разбира се, има партии със странно звучащи имена. Във Великобритания например

се явява на избори от 1963-а чак до 1998 година. Но такива партии като правило не твърдят, че са част от голямата политика и все пак споделят с нея нещо важно – имат собствени имена, а не етикети, предназначени да скрият съдържанието. Партията на чудовищно изперкалите откачалки е пълна точно с такива – с чудовищно изперкали откачалки.

Парадоксът на България е, че партии, претендиращи да са в голямата политика, се самоназовават със "сериозни" имена, които обаче не са им собствени, защото скриват тяхната идентичност.

Ако например някой нарече себе си либерал, по дефиниция това го обозначава като защитник на независимостта на личността и радетел за законови гаранции на индивидуалните права и свободи. Наблюдавайки обаче отношението на ДПС (член на Либералния интернационал и на Европейската либерална демократична и реформистка партия) към собствените му избиратели, можем да изпаднем в недоумение или дори – в "индиферентност на духа". Защото ДПС не мисли с категориите на независимия индивид, а на точно определено, зависимо колективно тяло.

В началото на тази година по повод амнистията преди олимпиадата в Сочи Владимир Путин също се обяви за либерал. Така правят и множеството "либерално-демократични партии" на територията на бившия СССР, които всъщност са единолично-авторитарни образувания. Чак да се замисли човек дали определенията за либерализъм в речниците не са вече остарели. Може би е време да бъдат допълнени с подвариант на

Добър пример във връзка със закостенелите схващания е още един либерал – Кончита Вурст. Томас Нойвирт, скрит зад този псевдоним, твърди, че не е искал да провокира никого и че целта му е била единствено да "подкрепи идеята за либерализма и разнообразието". Няма причина да не повярваме. Всички внушения, вплетени в името, се потвърждават от външния вид и действията й.

Същото съвпадение между думи и дела например не бихме могли да открием между партия "Атака" и нейната кампания "Православна солидарност". Със самото си заглавие кампанията изключва от солидарността онази една трета от българите, които не смятат себе си за православни. И така напълно подкопава европейската идея за солидарност. Затова впрочем именно в Европа първи стигат до заключението, че политиката и религията, държавата и църквата трябва да са отделени една от друга.

Пак във връзка с "Атака" изненада преди години предизвика изказването на Иван Костов, че партията на Сидеров е "отровна гъба двойник на ДСБ". Едва ли оттогава и до ден днешен някой от избирателите на ДСБ е намерил прилика между себе си и избирател на "Атака". Може би ключът към тази загадка е в значението, влагано от Командира в словосъчетанието "силна България", чиято връзка с "демократи" винаги е била причудлива.

Това, че и съмишленици, и зложелатели наричат Иван Костов "Командира", пък ни отвежда към всеизвестната истина, че

– особено тогава, когато етикетите не си вършат работата на верни обозначители. Определено не е случайно, че "Реформаторският блок", съпътстван от почти пълната липса на предложени от него реформи, стана известен като "реаниматорски". Да не говорим, че появата на "Боко Тиквата" като прякор на Бойко Борисов обезсмисля въпроса защо ГЕРБ са по-известни като "гербери", отколкото като "граждани за европейско развитие на България".

Че в България няма "голяма политика" от европейски тип най-ясно личи по това

Единствено БСП е преводима, без да се натъкне на недоумяващи погледи. Но и тук има мимикрия – зад сериозно звучащото име отново се крие нещо, което не отговаря на дефиницията за "социализъм". Никъде в ЕС няма социалисти, които въвеждат плосък данък и подчиняват икономическата си политика на обслужването на интересите на монополи и олигарси.

Непреводимите имена на партии не са български патент. Но разликите са очевидни. Незаменимо с нищо предимство на световноизвестните партии със странни имена и платформи е, че връзката между името и целите им е неразривна. А и за разлика от нашенските примери те залагат на комичното и почти никога не се вземат насериозно.

Канада например има дълга традиция на сатирични политически партии. А "Партията на носорозите" е една от най-известните сред тях. Тя се сформира през 1963 г. (като оттогава многократно се е саморазпускала и събирала) с обосновката, че политиците също като носорозите са: "дебелокожи, бавно подвижни и не особено интелигентни, но способни на светкавични движения, когато са застрашени". В платформата й са фигурирали: отмяна на закона за гравитацията; анексиране на Съединените щати и Антарктида; както и съхраняване на всички ядрени отпадъци в страната в пленарната зала на Сената, защото "съхраняваме там политически боклуци в продължение на години."

Благодарение на откровеността си освен на популярност такива партии понякога се радват и на изборни успехи. За разлика от българската Бирена партия полската й посестрима (Polska Partia Przyjaciol Piwa или PpPp) успява да спечели 16 парламентарни места на изборите през 1991 г. Кампанията й тогава е основана върху борбата с алкохолизма чрез насърчаване употребата на бира вместо водка. За съжаление впоследствие партията се разделя на Малка бира и Голяма бира, а малко по-късно изневерява на сатиричния си профил и се трансформира в скучната "Полска икономическа програма".

Нищо подобно обаче не прави Якоб Хаугард. Той е датски комик, който през 1976 г. на шега основава "Съюз на осъзнато избягващите работенето елементи" (Union of Conscientiously Work-Shy Elements). Но през 1994 г. се случва нещо наистина смешно – той печели място в националния парламент на Дания. През четирите години в парламента, преди да се пенсионира, Хаугард не успява да постигне всичко, което е обещал -

но спазва ангажиментите си: да въведе течния шоколад "Nutella" в армейския порцион; да увеличи хлебната дажба за патиците в обществените паркове и да построи обществена тоалетна в парка в Орхус, където е основал партията си.

В обещанията си "Унгарска партия на двуопашатото куче" (Hungarian Two-Tailed Dog Party) не пада по-долу. През 2010 г. нейната платформа включва: два залеза на ден, изграждане на космодрум в средата на Голямата унгарска низина и наводняване с бира на основните пътни артерии на Будапеща по време на почивните дни. Партията поема и ангажимента да сложи жълти гумени патици във всяка локва, която е по-дълбока от пет сантиметра. Пред "Ройтерс" председателят на партията Ковач казва: "Ние наистина не искаме да бъдем кметове. Само удивителни знаци."

Способността да запазваш иронична дистанция дори от себе си е достойна за възхищение, не на последно място, защото разкрива дарбата да познаваш собствените си граници. Нещо на което повечето български политици не са способни. Дори тези, които започват политическата си кариера

бързо се главозамайват от получените комплименти. Това, например, се случи с лидера на "Глас народен", Светослав Витков, който дори успя искрено да се разсърди на българите след президентските избори през 2011 год. И провали една от малкото възможности за забавление с политиката без горчивина.

В голямата политика нещата си имат собствени имена, защото думите отпращат към идеи. Когато политиците обличат думите като дреха, която можеш да сменяш спрямо обстоятелствата, те превръщат политиката в аксесоар, чиято единствена функция е да ги направи по-привлекателни за гласоподавателите. Попаднала в такива ръце, политиката се превръща в демодиран фигурален чорапогащник, като онзи, който на времето разкрасяваше масивните крака на говорителката на партия "Български орел".