Чувствам се длъжен да напиша тези редове, защото годишнината от протеста на 14 юни пак ни събра на площада, но в еуфорията от развръзката не успяхме да разменим дори няколко думи. А и нямаше как: на улицата отново излязоха хиляди хора, при това много различни – "сияйни", но не непременно "великолепни" (задължително "красиви" и "интелигентни"), както ни обласкават противниците ни; хиляди гласове, които имат мнение и сигурно имат какво да кажат, но го спестяват, за да не разводнят политическото си присъствие на "агората" с политиканска какофония.

За което съм лично признателен на тези "3000" (изброени от полицията), чиито имена едва ли някога ще науча, макар че с радост бих стиснал всяка една ръка поотделно. Към тях, към всички нас са насочени тези размисли. Пред очите ми, върна ли лентата назад, изникват толкова много лица и жестове, толкова разговори в дъжд, студ и пек. Година по-късно, край фонтана на площада, носещ името на нашата "Независимост", видях много проходили и пораснали деца, които преди време бяха носени от родителите си.

Затова първо питахме и продължаваме да питаме "кой?" Не сме се отказали и нямаме ни най-малко намерение да се откажем, въпреки невнятното мучене, което продължава да се разнася от политическите централи или от надянатата върху изпълнителната власт "маска Орешарски".

Въпросът "кой?" е основополагащ въпрос. В него е разковничето на още по-фундаменталния въпрос "кой кой е?" в българската политика.

Затова всички хора, които питаха "кой?", продължават да питат. И те питат не само Делян Пеевски и не само "за" Делян Пеевски. Не възвеличаваме Пеевски, той е само безобразното лице на корпоративното загнояване на българската политика, затова след неговото назначаване в ДАНС на паметния 14 юни циреят се спука. Ала не от само себе си, а с помощта на протеста – това е историческата истина. Десетките хиляди граждани, излезли на "агората", промениха статуквото, а не задкулисните играчи, които още не могат да се споразумеят "кога" да подадат оставката на Орешарски от негово име.

Протестиращите парализираха задкулисието, откъдето, покрай паниката, бликна и цялата тази взаимна и корпоративна омраза. И ето как онези, дето се канеха час по-скоро да се разправят с протестиращите, днес взаимно се "поръчват" и наддават за главите си. И се надцакват с "разкритията" си: как Пеевски, според Цветан Василев, се мислел за "властелина на държавата", и как Цветан Василев, според Пеевски, имал апетити да става премиер. Ето срещу това отвратително задкулисие гражданите протестираха.

А какво да кажем за "фасадата" на кабинета, за "клетия Орешарски", дето опра пешкира? Само си представете неговата "маска" след шест месеца, когато НСО свали охраната му, бранеща го с кевларено одеалце. Не ме разбирайте превратно, не му желая нищо лошо: питам се само

как ли ще понесе горчивите думи, които ще му изговорят в лицето…

Важен урок за българските политици, откакто е налице гражданското морално безпокойство, защото обществото беше изпаднало в летаргия.

Но то се пробуди. Събудиха се и най-младите, дето довчера смятаха, че политиката е толкова мръсна работа, че не си струва да се занимават с нея, защото видяха какво може да им дойде до главите. Нищо, че сетне ги клеймяха като "хунвейбини", дето само "рипат, окупират и вувузелят".

И в това е истинската голяма победа на протеста, която най-много изнервяше противниците му и навярно все още смущава съня им.

той бе в правото си да накаже властта и в този смисъл наистина "катурна" правителството "Орешарски", но не е и помислял да "качва" правителства, още пък по-малко да "връчва" властта в ръцете на Бойко Борисов, на "реформаторите" или на когото и да било другиго.

Ако някой още не е разбрал, съставът на бъдещето българско правителство ще се реши на вот в началото на есента. Такива са правилата на демокрацията. А после ще видим.

Настоявам особено на това, защото то е много важно с оглед на доверието, което трябва да цари в гражданското общество. Хора или групи от протеста могат и са в пълното си право да участват на предстоящите избори, както повелява съвестта им. Но в лично качество.

Това е вторият голям урок за българската демокрация, който би трябвало да се запечата в съзнанието на всички участници в движението за свобода. В противен случай "свободата отново ще бъде бежанка от лагера на победителите", според сполучливия израз на Симон Вейл.

И най-накрая, не мога да не поздравя протестиращите, че те

Какви ли само не бяха изкарвани те, "протестърите"? "Слуги на Бойко и на Сорос", "платени черносотници" и "маниакални егоцентрици", лишени най-главното "от добър вкус" ("кой" ли ни го казва?). И още: "рушители на държавата" и "аморални типове", които след шествията по "Цариградско шосе", безчинстват из "Борисовата градина". И още: "охолни плутократи", разхождащи децата и домашните си любимци, открито въстанали срещу "бедняците", чиито интереси се отстоявали единствено и само от най-социалното правителство на "най-орешарския премиер" на най-корпоративното задкулисие, което по признанието на "новия политик" Бареков ронело сълзи за всички "унизени и оскърбени". Сюжетът е прелюбопитен: някой нов Достоевски току-виж пренаписал в тази светлина "Престъпление и наказание".

Годината на протеста в най-новата ни история наистина промени много неща, но най-важното е, че ги постави на местата им. Тя събра в едно "хората с добра воля" и скара до смърт някои от "най-лошите". Свалиха се немалко маски. Много хора проявиха най-доброто в себе си, други морално паднаха и то неподозирано ниско. В историята има място за всички – и за хората, които водени от идеите за свобода и справедливост вървяха дни наред под палещите лъчи на слънцето или по заледените жълти павета, както и за продажните съвести на хора, които вопиеха, че щели да стрелят "като Селинджър с пушка" по "хунвейбините" или пък от национален ефир зовяха полицията да смачка студентите.

Затова, връщайки се към хората, които виждах по площадите цяла година, искам да им кажа само едно: вие успяхте, защото взехте съдбата си в свои ръце. И оттук насетне не бива да ви стряска нищо. Безвремието свърши. А заедно с него и унизителното чувство за безпомощност и безсилие.

Вече е ясно, че излизайки на "агората", гражданите могат да отменят една чудовищна несправедливост или да променят съдбините на страната си.

В едно свое есе Чеслав Милош настоява, че "в исторически моменти, когато нищо не зависи от човека, всъщност всичко зависи от човека".

И тази истина особено ясно се разкрива днес. Година след историческите български протести.