Истината е, че за първи път седнах да пиша тази статия преди няколко седмици. Тогава трима израелски тийнейджъри, сега заровени в земята, още са се усмихвали, а едно 16-годишно палестинско момче, чийто овъглен труп междувременно също беше погребан, сигурно е било навън с приятели. Вестник "Аарец" ми беше поръчал текст за Израелската конференция за мир, която подготвяше. В чест на това важно събитие Махмуд Абас написа страхотен коментар и дори американският президент Барак Обама изпрати емоционално послание, та и моя милост, то се знае, моментално прие да напише нещо. Нали в крайна сметка и аз, както всички останали, отдавна копнея за мир – какво друго ми оставаше през онези безрадостни седмици, когато мирът изглеждаше по-далеч отвсякога, освен да пиша за него? Но щом седнах пред компютъра и се опитах да нахвърля едно-друго, установих, че за разлика от доброто старо време, когато бях в състояние да произвеждам зажаднели за мир текстове веднъж на два месеца за всеки ежедневник, който пожелаеше да вдъхне на читателите си малко надежда за бъдещето на региона, този път нищо не ми хрумва.

На пръв поглед сигурността ни не беше в опасност, но при положение че преговорите за мир бяха преустановени и всеобщото униние започна да обзема дори наивната Америка, която май също взе да изоставя идеята за дипломатическо разрешение на проблемите ни, беше само въпрос на време да се стигне до някой престъпен акт и до не по-малко престъпния акт в отговор. Така че през споменатите потискащи, влажни дни ми беше непосилно да пиша статия за мира, без да се чувствам като идиот или най-малкото човек, напълно загубил връзка с реалността.

После започнаха лятната ваканция и Световното по футбол и ето че след няколко дни се отприщи и обичайната местна лудост – в своите колкото потресаващи, толкова и напълно предвидими измерения. Докато оръдията трещяха, а членовете на израелското правителство изнасяха пламенни речи, Израелската конференция за мир започна и аз имах удоволствието да чуя и да прочета думите на ред красноречиви, преизпълнени с решимост личности, които продължаваха да говорят за лелеяния мир, без окото им да мигне, въпреки че (или може би именно защото) земята под краката им се тресеше.

Каква е тайната на този убягващ мир, който е в устите на толкова много хора, при все че никой досега не е успял да ни приближи дори на милиметър до него?

Преди няколко месеца моят 8-годишен син взе участие в училищна церемония, по време на която всички деца от неговия клас получиха по една Библия, с което се отбеляза началото на нейното изучаване. За финал на тържеството учениците се качиха на подиума и изпяха една известна песен за – какво друго? – копнежа си по мир. И в края на песента, "Бог ви подари" (текст: Давид Халфон), се помолиха Господ да им даде един-едничък малък дар: мир на Земята.

Докато се прибирахме към къщи, песента не ми излизаше от главата. За разлика от другите, които синът ми пее за Деня на независимостта или Ханука и в които лирическият герой си припомня битките, които е водил сърцато, или мрака, разпръснат от искрящата му факла, мирът очевидно не беше нещо, към чието постигане да се стреми с кървава пот, не, той го очакваше наготово. Като подарък. И това явно е мирът, на който се надяваме всички: нещо, което бихме били много, ама много щастливи да получим като безвъзмездно дарение. И което, обратно на доказаното на практика разбиране, че сме лично отговорни за своето оцеляване, зависи от Божието провидение.

Струва ми се, че моят син е второто поколение (да не кажа третото), на което се втълпява, че израело-палестинският конфликт е наложен свише. Малко като лошото време, за което можем да си приказваме, да се оплакваме, дори песни да пишем, но няма как да променим.

Преди близо две години, като участник в специален писателски проект, движен отново от "Аарец", интервюирах израелския премиер Бенямин Нетаняху. В това интервю го попитах какво прави, за да реши близкоизточния конфликт. Той говори надълго и нашироко и не пропусна да се спре върху иранската заплаха и нестабилността на други правителства в региона. Когато обаче почти детински настоях да получа отговор на въпроса, който всъщност бях задал, той призна, че не правел нищо да реши конфликта, защото конфликтът бил нерешим.

Оказа се, че Нетаняху, храбрият бивш офицер от елитна бойна част, който беше преодолявал немислими препятствия в сражение, разсъждава като моя син и неговите съученици, когато стане дума за мира. Сега: не ми се ще да развалям настроението на първия си министър и на второкласниците, но имам силното чувство, че в обозримото бъдеще Господ няма да раздава мир и ще трябва да положим усилие да го постигнем сами. И дори да се справим, нито ние, нито палестинците ще го получим на тепсия. Мирът по същество е компромис между страни, при който всяка от тях се задължава да плати реална, висока цена, изразена не просто в територии или пари, но и в истинска промяна на мирогледа. 

Затова първата от редицата ни евентуални стъпки в посока към нашата стара неосъществена фантазия за мира може да се състои именно в това да спрем да използваме мъглявата дума "мир", която отдавна е добила отвлечено, кухо звучене както в лявото, така и в дясното политическо пространство, и веднага да я заместим с думата "компромис". Тя може да не е чак толкова гръмка, но поне поне всеки път, когато я употребим, ще ни напомня, че решението, от което толкова се нуждаем, не се намира в молитвите до Господ, а в неотклонното поддържане на изтощителен, невинаги идеален диалог с отсрещната страна.

Така де, далеч по-трудно е да се пишат песни за компромиса, особено от типа, който моя син и други деца да пеят после с ангелски гласчета. И "компромис" не стои кой знае колко секси като надпис на тениска. Но за разлика от чудесна дума "мир", която с такава лекота се отронва от езика и не изисква нищо от човека, който я изрича, думата "компромис" предполага едни и същи предварителни условия за всички, прибегнали до нея: да са съгласни на отстъпки и дори да са готови да допуснат, че отвъд справедливата и абсолютна истина, в която вярват, може да съществува и друга. В света на расизъм и насилие, в който живеем, това никак няма да е малко.