Вече дни наред, пеша или с трамвай, минавам покрай един впечатляващ надпис върху стената на нотариата:

Още първия път, когато го зърнах, си го преписах в бележника, защото винаги съм ценяла красивата еклектична цялост между абсурда, конкретността, фината интелигентската маниерност, трагизма и самоиронията. То е като да препишеш частица от себе си, от същността си или пък сянка от истината за съществуването в България сега и тук.

На някой може да му се стори, че е твърде преувеличено да се взирам в това изречение, но то наистина назовава какво ли не: избуяващото в дни на заблатено отчаяние чувство за хумор, обрасналата в множество евтини мистерии и всезнаещи слухове настояща действителност, неотстранимия навик да очакваме чудеса от всичко друго (потопа, държавата, политиците като цяло, "нашите" в частност, ЕС и прочие), освен от себе си.

и когато чета и слушам коментари за служебното правителство, и всенародни "анализи" по стъгди, виртуални и транспортни спирки за предстоящите избори – и в двата случая нагнетени с прекалени свръхочаквания и фамилиарен негативизъм, загребан от поне девет съмнителни източника. В нашите оценки и самооценки за съществуването ни сега и тук всеки се превръща или възприема като уникален информационнен център и последна инстанция, оцеляла измежду руините на съсипаната държава, само за да изрази единствено меродавното и нетърпящо възражения мнение. Съществуват десетки "вечни" анекдоти за българския индивидуализъм като онзи за тримата българи, които са чета, и за двамата – вече чета с предател, или пък за казана в ада, на който не е назначен пазач, защото ако някой надигне глава, веднага се намира друг да го натопи обратно. Има и десетки исторически верни обяснения, като най-жилави естествено си остават "турското робство и комунизмът", за разгубените ни общностни спойки и за разпененото ни махленско ожесточение "всеки срещу всеки", но днес като че ли са изгубени и последните останки респект и уважение към другия, към различния от теб и мен и тази опростачена безпардонност е увита и в станиола на политиката, на политиканстването дори.

Дивашкият ни почти индивидуализъм обаче е правопропорционален на очакванията ни: всеки иска честни избори, например, и веднага обществото се разделя на безброй противопоставяния при предложението на служебното правителство да бъде назначен министър без портфейл, отговорен тъкмо за безупречното провеждане на изборите. Започва се всезнаещата говорилня, раздаваща оценки и квалификации, Близнашки е такъв, Плевнелиев – онакъв, Медарова – никаква и прочие. На 5 октомври ще се окаже, че и изборната активност в България – с изключение на закарания под строй ДПС-електорат - всъщност да не е кой знае колко голяма. Оправданието пак ще се търси в неподходящи политически партии, няма кой да ни представлява, и толкоз, отиваме за гъби и не участваме. На последните, пък и на предпоследните избори обаче за участие се регистрираха над 100 формации, но вероятно пълното удовлетворение би настъпило, ако всеки сам си е партия и народен представител, но надали…

непременно ще си дадем сметка, че т.н. политическа класа е излъчена и отгледана от нас самите, че и централните фигури, и миманса в нея са хора, обладаващи нашите недостатъци и качества, дори не е чудно ако са еманация на общонационалната ни посредственост или пък дарби, обобщени в няколко тягостни поговорки от типа "Преклонена глава сабя не я сече", "Законът е врата в полето" и прочие. Но достатъчно е да се опитваме "да ги държим изкъсо" с гражданските си действия, да разобличаваме алчните им намерения и дивашка лакомия, което несъмнено не е лесна работа, изисква усилие, във всеки случай е по-обнадеждаващо, отколкото да съществуваме в ленива и апатична намусеност заради несбъднатите си свръхочаквания, непрекъснато да врим в собствен сос, вайкайки се, че всички са маскари.

е доста лесновато и съвсем на едро ни вкарва до последния в кюпа, защото не допуска изключения, отгоре на всичкото не е вярно и не решава нито един от важните български проблеми, повечето от които са ОБЩОбългарски: крайният ни индивидуализъм обаче се явява сериозна пречка дори за формулирането им. Та вместо да се сетим да изискваме върховенство на закона и равнопоставеност пред него, ние търсим свръхчовек, единен властови център тъй да се каже, който да е над закона и толкова могъщ, че с един замах да "оправи" всичко: и държавата, и живота. Това свръхперсонализиране на политиката, свръхочакване от определени личности ни лашка все по-надолу към дъното, все по-настрани от нормалния път на една демократична страна, затова и изпадаме от коловози, правила, мрежи на социална защита, губим възможности и хоризонти.