През годините изгубихме толкова много талантливи артисти, архитекти, писатели, преподаватели и още толкова много представители на многоцветното множество, което наричаме живот, че малко по малко започнахме да усещаме, че осиротяваме. Оставаме самички, с годините все повече приятели губим и по най-егоистичен начин роним сълзи и искаме да ги върнем, за да ни радват, да бъдат с нас и да се чувстваме добре заедно. Старите хора неслучайно са казали, че не бива да плачем при смъртта на някой наш близък човек, защото със сълзите си ние ще го дърпаме надолу към земята. А това, струва ми се, не бива да правим.

Дали сълзите или безкрайните постове мигновено след смъртта на големи имена от българския културен и просветен живот са по-лоши, едва ли мога да кажа със сигурност. Но със сигурност мога да кажа, че второто е изключително неприятно и говори за проява на лош вкус на масовата публика. Защото ми се струва, че на места трагедията от изгубения живот на един достоен човек служи на безличния интернет потребител да заяви себе си и да похвали себе си със заинтересованост към животите на напусналите този свят големи имена.

че неизвестният интернет потребител не е посягал към това творчество, докато големият артист все още е бил сред нас? Бихме ли сгрешили, ако кажем, че преди смъртта на дадена личност вниманието на масовия зрител към нея и нейното творчество просто не е съществувало?

Историята е толкова банална. Нека артистите умрат, за да може цената и важността на техните произведения да се изстрелят към небето. Нека един човешки живот свърши, за да може масовият консуматор да кичи гърдите си с тениски и украшения с имената на тоя човешки живот и да се самоопределя с него.

Не мога да не отворя една скоба и тук да вметна прекрасната отвратителна личност на господин GG Allin, понастоящем покойник. Господин Allin е едно от чудовищата на пънк рок сцената. Легендите и видеозаписите за неговия живот разказват за побоищата, нанасяни от певеца върху собствените му фенове, замеряне на публиката с фекалии и още зрелищни и стоплящите сърцето актове на любов.

След кончината на господин Allin множество младежи се заклеват във вярност към изпълнителя. В едно от малкото интервюта, в които неговите съратници, приятели и едновременно с това членове на групата дават, китаристът на господин Allin прави изключително уместна забележка. Той обръща внимание на младежите, че

И уверява младежите, че ако са имали възможността да прекарат даже и един час с господин Allin, те със сигурност са щели да го намразят. Просто защото е бил отвратително копеле.

За щастие по нашите географски ширини пърформансът все още не е достигнал такива брутално откровени, граничещи с фекалното изкуство висини. Но това не означава, че тук не се появяват също толкова много заблудени младежи, които сипят сълзи по този и онзи или сипят сълзи по адрес на този, на който днес му е дошло времето.

В защита на всички големи, отишли си от нашия земен свят, световни и български автори идват думите на един от многото наши даровити славеи на словото Константин Павлов. Тези думи отекнаха в залите на "Шипка" 6 през 2006 година, когато Светлин Русев представи своята среща с големия поет през изложбата си. Ето ги и тях:

Можем само да се молим нашите трупове да не бъдат употребявани за нечии наистина гнусни, гнусни цели. Но едва ли можем да се подсигурим срещу нещо такова.

Истината е, че можем да се подсигурим срещу толкова малко неща. Може би можем да ги изброим на пръстите на двете си ръце. И ако досега говорихме за някои незначителни тенденции, може би е време да обърнем внимание на оня голям проблем, с който толкова пъти вече се сблъскахме в нашата малка бедна мизерна страна.

Говоря за оня проблем, че ние трябваше да изгубим наши приятели, да ги оставим да бъдат погубени, поради

за да се сети някой от високите етажи да боядиса десет метра път и да го обяви за велоалея.

Говоря за оня проблем, който ни лиши от няколко млади живота. И тия животи трябваше да бъдат пожертвани, за да се сетят еди-кои-си властимащи да сложат пет лампи в Борисовата градина, че да се плашат поне малко, поне малко да се плашат тия побойници и изнасилвачи.

Нека не допускаме повече смъртта на толкова много души да ни служи за напомняме, че трябва да свършим най-простата работа.

Нека запазим човешкия живот и нека имаме възможност да го зачитаме и да му се радваме, докато е все още пред нас. Защото след това можем и никога повече да не се намерим.