Всъщност държава има, но тя е напълно негодна да действа в условията на демокрация и свободен пазар. Държавата си остана централизираното творение на комунистическата диктатура отпреди 25 години. Нескопосната конституция от 1991 г. я затвърди, макар в нея да са описани с "правилните думи" демократичните права и свободи на гражданите и институциите, които да ги охраняват. Тогава току-що преобразилите се в социалисти комунисти, които преобладаваха във Великото народно събрание, едва ли можеха да сътворят нещо друго, защото нямаха представа как се подрежда управлението на свободната държава. Така си обяснявам и провалите на всички техни правителства в последния четвърт век.

Свободният живот създава свободни общности. Те са малки, средни или големи и се движат от техен собствен икономически, професионален или културен интерес. Едни са успешни, други залиняват, за да се родят нови. Такова динамично многообразие създава и увеличава националното материално и културно богатство. Задачата на демократичната държава е да го стимулира и да го предпазва от рисковете, породени от природата, прекомерната човешка алчност, престъпността или посегателствата на външен агресор.

Централизираната държава е

които се разпореждат с диктати и декрети. Но тираните убиват многообразието и така изтощават националното богатство, дори и да не откраднат част от него, което, впрочем, става рядко. Общностите се разбиват на съставните си единици, раждат се цинизмът и апатията, които растящите лишения превръщат в гняв, довел до не една революция срещу онези "там горе".

Сходна според мен е причината за българската морална, духовна, стопанска и политическа криза на 21 век, в началото на който реформите в полза на свободния живот и многообразието спряха. Политиката се сведе до това да се осигуряват гласове за поредните избори, като не се правят резки движения и като се задоволяват интересите на "нашите" чрез зле прикрити протекции за приятелски компании, кръгове, обръчи и пр. В централизираната държава публичният финансов ресурс е съсредоточен в едни ръце – тези на началниците, които "дават". Това ражда корупцията и олигархията. В най-уродливия си вид тази "политика" се прояви в купения и контролирания вот, достигнал стряскащи висини в последните парламентарни избори. Цинизмът и апатията заразиха отново душите на българите, половината от които отказаха да гласуват. Гневът на друга част се изля в протестите, залели страната в последната година и половина.

възмездието търси имената на виновниците и когато не ги намира, поставя под общ знаменател всички политици. Но колективна вина няма. Затова политиците в новоизбрания парламент в рядко историческо съвпадение с обществения интерес имат много остра нужда от реформа на правосъдието, което да подведе под отговорност определени лица и ако ги намери за виновни, да ги съди безпристрастно. Гневът ще утихне тогава, когато обществото види истинска справедливост, въздадена според убедително доказани деяния.

Обществото плаща с данъците си на своя адвокат – прокурора, който в замяна е длъжен да го защити от злонамерени деяния чрез неоспорими доказателства. Но в частните си дела ние сами избираме своя адвокат. И той не избира съдиите, пред които ще пледира. А в българската съдебна система става точно обратното – прокурори избират съдии, а съдии – прокурори. Това кръвосмешение трябва да се прекрати, за да не ражда уродливото правосъдие, така характерно за централизираната държава на тираните.

не минава само през правосъдието. Местното самоуправление е средството многообразието и енергията на свободните общности да се включат в решаването на своите проблеми. Архаичното и типичното за централизираната държава териториално делене на страната прави невъзможна задачата правителството, което и да е то, да очертава рисковете и да ги предотвратява преди бедствието или кризата да настъпят. Пред кабинета на почти всеки министър всекидневно чакат кметове на стотиците български общини с хилядите им проблеми, като всеки проси подкрепа и най-вече пари.

Дори да си представим в България

съставен да речем начело с Ангела Меркел, с финансов министър Кристин Лагард от МВФ, с Кристалина Георгиева от ЕК с портфейла за кризите и бедствията, с шеф на полицията директорът на Интерпол, с главен прокурор председателят на Европейския съд и т.н., той неминуемо ще се сблъска на втория ден с исканията на миньорите от Бобов дол или с проблемите на общинската болница примерно в Смолян. На третия ден ще дойде поредният потоп или смъртоносен взрив, а на третия месец тези безспорно много способни управници ще бъдат задръстени от проблеми, които би трябвало да се решават на местно ниво с усилията на местната общност. Но местната общност трябва да е много по-дълбоко включена в управлението, за да има интерес да работи в своя полза.

Съгласно европейската регионална политика България има шест района за планиране. С приблизително изравненото си население, те са естествените области в страната и са включени в системата на европейските региони.

може да се създаде върху тях при много по-голяма стопанска, финансова и управленска самостоятелност както и правомощия да договарят европейско финансиране. Това ще разбие централизирания корупционно-олигархичен модел на шепа стигнали до самозабрава "началници". Регионалните управители трябва да се избират от регионалния съвет, съставен въз основа на общи избори. Свободните общности ще са много по-близо до управлението или просто ще бъдат част от него и пряко ще го контролират. Кметовете на общините, които трябва задължително да се уедрят, за да бъдат икономически жизнеспособни, ще изминават далеч по-малки разстояния и ще пестят много време, за да решават проблемите си. Регионалните управи би трябвало да поемат образованието, здравеопазването, инфраструктурата, надзора и управлението на рисковете.

Освободено от задръстващия и неизпълнимия практически дневен ред централното правителство ще е регулаторът и методистът в управлението, арбитърът, който може да създаде дори регионален кохезионен фонд за изравняване на жизнения стандарт между отделните региони. Естествено е да се очаква, то да е далеч по-малобройно и заради това много по-действено и по-евтино за данъкоплатеца, защото ще има много по-малка администрация. То би било и политически много по-стабилно, защото другаде ще се решават злободневните проблеми, които съпътстват всяко общество. Как да се определят връзките и взаимодействието между централните, регионалните и общинските власти е въпрос, чийто отговор може да се намери в добре улегналите подобни системи в мнозинството страни от ЕС.

Такава решителна оздравяваща стъпка несъмнено налага да се преосмисли парламентарната система. При наличието на регионални съвети

ще съумеят да представляват избирателите си в националната политика, в сформирането и подкрепата на управляващо мнозинство или в негова опозиция. За да се избегнат парадоксите от последните избори, те могат да се излъчват от шест избирателни района, толкова, колкото са регионите, или с национална листа, което изглежда по-логично предвид на задачите им. Ще се преодолее и друг конфликт, който постоянно дестабилизира парламентаризма. Днес народните представители от мнозинството често се изправят пред непосилната и водещата направо до раздвоение на личността задача да обясняват на избиратели и активисти несъвместима с проблемите в района им политика на правителството и защо я подкрепят. А онези от опозицията пък са безсилни да подпомогнат с каквото и да било своите избиратели. Докато не свикнем и не заработим с мисълта, че опозицията е също част от управлението, ако щете негов резерв в една демокрация, едва ли България ще напредне политически.

За да се избегне този конфликт, ще е необходимо още регионите да имат думата, когато се определя националният бюджет и политиката в секторите, за които те носят отговорност. В Германия, Австрия и Франция решението е с втора камара, чиито членове излъчват регионалните съвети. За разлика от Народното събрание тя не трябва да заседава постоянно, а само на сесии, които да разглеждат и приемат съответните законопроекти.

 

Така ще се издигнат

в демократичната държава, които ще възпират една свободна общност да господства над друга и ще ги принуждава да търсят компромиси и съгласие, а не всеки да се изправя срещу всеки. Обществото се сплотява в своето многообразие.

Работата по конституционните промени, без които не може да се демонтира негодната централизирана държава пак заради калпавия ни основен закон, трябва да започне осъзнато и осмислено веднага от новото мнозинство в Народното събрание. Как и в какъв срок ще се извършат промените ще реши то. Не го ли направи, българската криза на 21 век ще се задълбочи до вече непредвидими последици. Не всички сме длъжни да разбираме причините за нея или как да излезем от нея, но всички го очакваме от избраниците ни.