Телевизионен репортаж за побой над мъж и неговата бременна жена само защото мъжът говорил не на български, а на друг език...

За жалост тоя случай не е първи, нито, мисля си, ще е последен. Говорил съм си с много представители на еднородната бръсната младеж и никога не съм могъл да разбера докрай откъде я черпят цялата тази агресия и злоба. Винаги по-страшно ми се е виждало колко витална, колко безкрайна и мощна е тяхната злоба и как тая злоба по някакъв начин ги храни.

Безпомощен се чувствам, когато си помисля, че все някой трябва да застане срещу тая еднородна бръсната младеж. Това ще е страшно трудна работа и не може на бърза ръка да унищожиш цяло едно движение, което от много години си съществува по нашите земи, организирано е, има много поддръжници и, както се говори, е свързано по един или друг начин с политически сили и обслужва нечии политически интереси.

Направихме двудневен преход в планината оня ден. Изпълнихме се с патриотични чувства, гледайки красотата на обагрената гора, дишахме чистия въздух и се влюбвахме отново в нашата си българска земя. Говорихме си каква е прекрасна природата в нашия край, борихме се със студеното време, продължавахме да вървим и се върнахме много щастливи, макар и изморени от разходката.

За да се върнем обаче,

За първи път минавах през такова село. Голямо впечатление ни направи как животът на това място ври и кипи. Населението цялото беше потънало в своите си работи, всеки нещо работеше я по земята, я по къщата и много жизнено ни се стори. Още повече че цялото село се огласяше от детски глъч и на всеки десетина метра виждахме усмихнати до ушите деца, които също си бяха потънали в своите изключително сериозни детски работи.

Минавахме с големите си раници покрай хората, поздравявахме ги, те ни спираха със своите безкрайно сини очи, даряваха ни с една добродушна усмивка, радваха се, че сме се разходили толкова много, поздравяваха ни и ни пожелаваха живот и здраве. А ние все гледахме в шарените шалвари и забрадки, окъпвахме се в тия цветове и много леко ни ставаше на душата.

Стигнахме до края на селото и вдигнахме ръка, за да спрем някой да ни хвърли обратно до колата. Не чакахме дълго и се покатерихме в буса на мъж, който живееше в селото, но работеше и в околията като търговец, като често ходел до София да зарежда магазина си.

От дума на дума сам човекът започна да ни разказва за помашките села, за това как предлагал на други търговци да посещават тия села и да развиват бизнеса си там и често получавал крайно отрицателен отговор. Като питал защо не искат, търговците му казвали, че се притеснявали да не ги изколи помашкото население, че това население е изключително необразовано и злонамерено, че това население прилича на някакви индианци...

Човекът сам ни каза, че е истина, че цялото население е само мюсюлмани. Покани ни на празниците на селото, каза къде и неговия магазин да намерим, и сам сподели разочарованието си за това ограничено мислене, толкова разпространено, което ни спира да бъдем всички заедно и да уважаваме пребогатите култури, възпира ни да научим нещо от тия култури и си оставаме масово с леко присвити в злоба очи.

Остави ни човекът при колата, ние се чудехме

как е възможно да продължаваме да тънем в невежество, да не искаме нищо да знаем за тия хора, с които на една земя живеем, да ги зачеркваме, да казваме, че те не са развити, докато тяхното село е по-спретнато и чисто от нашето, да казваме, че са мръсни, докато техните коне са къпани и лъскави, а нашите - дръгливи и миризливи.

Едва ли скоро ще можем да се отървем от всички тия предразсъдъци. Никога не съм приемал целокупния български народ като расистки. Народа винаги съм го виждал като много гостоприемен, винаги услужлив, загрижен за другия, макар и непознат, често страшно любопитен и омайно приказлив.

Но щом стане дума за мюсюлмани, като че много хора присвиват устни, сякаш нещо кисело са хапнали. Нашият водач ни разказваше как от много време в околията християните разпространявали слухове за помаците, че се женели за сестрите си, че били необразовани и че правили кой знае какви зверства.

Ние видяхме усмихнати и услужливи, любопитни и чисти, работливи и добронамерени хора. Не видяхме християни, не видяхме мюсюлмани.

Видяхме хора, които като нас се борят със земята за единия залък, видяхме хора, които като нас страдат от лошите решения на силните на деня, и ги почувствахме близки.

По пътя на връщане видяхме и много надраскани пречупени кръстове тук и там. Не говорихме за тях, ама, предполагам, всеки си мислеше някакви негови работи и имаше нужда за миг да се усамоти и да преосмисли преживяното през последните два дни.

Върнахме се в града, върнахме се при цялата шумотевица и многоцветност, гледахме пак еднородната бръсната младеж, слушахме агресивните послания на българските съвременни хитове и се чудехме къде сме сбъркали по пътя, защо така са се наредили нещата и други отвеяни глупости.

И може би малко тъжно ни стана. И самите ние се почувствахме малко неуки, че не знаем повече за другите култури. А те в нашето време могат да ни дадат още много храна за размисъл, още много знание. Но защо ни е това знание? По-добре да налагаме непознатото с юмруци и да го отричаме. Нямаме нужда от повече информация. Знанието как да направим бялата, зелена и червена шопска салата ни е достатъчно. Ние индианци на нашата земя не щем!

Може и да не е време. Пък като убият още няколко души, тогава да се сетим. Сега ще си поседим кротко и ще си траем. Така ще ни е най-лесно.

И моля ви, родители, не питайте синовете си защо са се избръснали нула номер, не обръщайте внимание с кого се събират и защо толкова обичат да ходят на мачове, пренебрегвайте кръвта по кубинките им. Пък току-виж с бездействие ще променим нещо.