През тази година календарно Денят на народните будители съвпада с Архангелова Задушница. Отказвам да разсъждавам върху негативните асоциации от това съвпадение , понеже мисля, че подобно занимание би заприличало на хленчене.

Но ще го използвам, за да разкажа за една жена Севдалина Панайотова – Учителят, който на 1 ноември поздравявах с пълната увереност, че го заслужава най-много от всички в професията. Скоро ще се навършат 40 дни от преселването й във Вечността

Тя си отиде от този свят ден след като от печат излезе последната й книга "УРОКЪТ СПЕКТАКЪЛ. Игрови метод за приобщаване към литературата." Изданието е първо по рода си в родната учебникарска литература: резултат е от половинвековната работа на Севдалина със самодейна ученическа театрална трупа в Чепеларе, за която местните хора, както и смолянци, си спомнят с въодушевление и респект.

През 2013г. Община Чепеларе избра Севдалина Панайотова за свой почетен гражданин, нищо че родом е от противоположния край на България. Тя идва в градчето на 25 години като учител по български език и литература и до пенсионирането си работи в местната гимназия. Наред с преподаването, поема куп други обществени функции - точно според определението "на ползу роду".

Домът на семейството й се превръща в Аврамов, а читалищната сцена става постоянното й творческо обиталище, чиято свобода в комунистическото време често й се налага да брани с подробни "обяснения" при "привикване" в Окръжния комитет на партията в Смолян.

Имах щастието да се запозная със Севдалина преди повече от двайсет години и постепенно да се включа в приятелския й кръг. Сигурна съм, че точно като духовна привилегия схващат приятелството си с нея популярни днес наши литератори, театрали, актьори, журналисти, учители, политици. Понеже освен в Чепеларе, тя приемаше неуморно всички нас и в софийския дом на фамилията.

Неведнъж ми се е отдавало да наблюдавам как, иначе самоуверени в своята област хора, в нейно присъствие доброволно поемат ролята на ученици.

Умееше тутакси да предразположи за общуване всеки с гост с широка усмивка и с непосредственото "Айде, бе!", сякаш бе го очаквала нетърпеливо досами вратата. Владееше съвършено правилата на дружеския разговор, който не изключва на моменти и ожесточени спорове. Широката й ерудиция позволяваше да е компетентна по най-разнородни теми, а дълбоката й човешка добрина превръщаше контакта с нея в откровение на сродни души. Не познавам друг човек така ненаситно жаден да проумее Другия и така безусловно готов да го подкрепи с цялата си сила.

Севдалина обръщаше сбирките у дома си на литературен и театрален салон според правилата на най-класната столична бохема. Яденето, пиенето, паленето на цигара, бяха ритуал и важен декор към литературни анализи, исторически препратки, политически дебати, естетически спорове и музикални паузи, в които понякога се наслаждавахме да я слушаме и как пее акапелно с подходящите за случая сценични похвати. Същото важеше за срещите в Чепеларе.

Говореше самороден български, завидно богат лексикално, но и майсторски лишен от излишество. Умееше да слуша. Знаеше как да провокира без да наранява или унижава. Имаше дарбата да открива позитиви там, където другите вече се бяха отказали.

Беше ярко потвърждение на божествената орисия да си "от сой", но не по кръв, а по духовно призвание.

Спомнете си днес за хора като Севдалина - приемащи със смирение таланта си, вдъхновявани от земята и планините на България, за будителите, които губим и никога не изчезват.

И които на сбогуване на вратата не казват просто "Довиждане", а "Мил, бъди, щастлив и достоен!"