25 години след падането на режима в България в София все по-често младите хора говорят за СОЦ-а. Когато моля някой да ми обясни какво е СОЦ, виждам известно затруднение - казват ми "Нали се сещаш? Тодор Живков и панелки.". Благодаря за обяснението и продължавам да слушам. Разказват ми за някакво заведение, което току-що отворило и било супер СОЦ. Като питам кое му е супер СОЦ-а на заведението, ми казват, че имало картички с лика на Юрий Гагарин и че тук и там се виждали червени звездички и артефакти от не толкова далечното минало.

За него се оказва, че в училищата почти не се говори. Или напълно не се говори. Историята на режима е напълно пренебрегната, никой не споменава даже жертвите, дадени по време на управлението на Партията, и трудовите лагери изчезват бавно, но сигурно от паметта ни. Колко жертви са дадени там, аз не знам цифри. Но знам, че страшно много хора са били убити, на страшно много народ им е бил отнет животът.

Защо не се говори за ужасите, преживени от нашия народ по време на прекрасния режим, когато е било толкова по-добре и когато всички сме имали сигурност, а сега нищо си нямаме и сме безработни и е направо ужасна ситуацията?

Казвам всичко това, поглеждат ме същите хора с едно такова неразбиране, казват, че са чували нещо по тоя въпрос и продължават да ми се хвалят с портмонета с лика на Георги Димитров. След това ми разправят за някаква нова младежка организация, която слага ръка на сърцето си и по три пъти на ден крещи, че е комунистическа. И така.

25 години след оставката на Тодор Живков и падането на стената в Берлин ни се казва, че сме свободни. В мига, в който някой ни казва че сме свободни, може би трябва да се спрем за миг и да направим ревизия на тая свобода.

Можем да говорим каквото си искаме, където си поискаме. Но защо всеки път, когато набираме някой по телефона ни се показва съобщение на екрана, че обаждането ни се пренасочва? Накъде се пренасочва това обаждане, вярно ли е, че всички разговори се записват и ако е вярно кой слуша какво си говорим и какво отбелязва за нас?

Няма защо да се притесняваме, че някой ще пише доноси срещу нас и всичко ще влиза в нашето добре подредено досие. Сега сами създаваме профили в социалните мрежи, регистрираме пощи и оставяме огромно количество лична информация. Междувременно всяко едно изпратено електронно съобщение също минава през филтър, който следи за ключови думи. Но това не бива да ни притеснява. Все пак сами се оголваме буквално и преносно всеки ден в социалната мрежа. Пишем къде сме, с кого сме, къде ще бъдем през уикенда и всичко това правим доброволно.

Кървавите революции на Европа останаха в миналото. Сега сме в информационните революции. Живеем в добрия стар материален свят и работим на по едно и на по две места, радваме се, когато ни остане време със семейството и през останалото време сме си продали дупарата на някоя голяма корпорация, която нескрито мразим и чиито действия не одобряваме. Но нали трябва да се работи. И от девет до пет нашите животи не ни принадлежат. Те принадлежат на Голямата компания за застраховки и петрол. И така.

Архивните кадри отпреди 25 години са истинска поезия, изпълнена с патоса и надеждата на свободния човек. Прегръдките, веселите възгласи и празненствата пълнят лентите на преборилия се с режима човек. И това ни изпълва с оная човешка гордост, с оная вяра в човешкия дух, че ние с всичко можем да се преборим, стига да сме единни и други глупости.

Зловещи са тия кадри. Виждаме как тая радост е била мимолетна. Подменихме едното голямо зло с друго още по-голямо зло. И оправия няма. Нашите човешки животи никога нищо няма да значат. Дали живеем в нищетата и мизерията и ще се кланяме на партията или ще живеем на кредит, ще караме джипове, които не притежаваме, ще живеем в жилища, които не са наши и ще се кланяме на сметките от мобилните оператори и новите си плазми, ние няма да имаме думата в управлението на нашия свят.

Може и да успеем да я вземем. Но едва ли всички ние ще имаме желание да я вземем, едва ли всички ние ще имаме какво да кажем, ако ни качат на една трибуна и именно това е страшното.

сами се поробваме всеки ден и ставаме работниците на следващия режим, който отново показва, че е неефикасен.

Как показва, че е неефикасен? Аз лично го измервам с безкрайното световно страдание, на което ставаме свидетели всеки ден. 25 години по-късно ние не сме по-свободни. Хвърлят в лицата ни думи като "хуманизъм", "свобода на словото" и междувременно те нищо не значат. Някакви богати държави застават над едни бедни държави и мрънкат под носа си "Горките хора това, горките хора онова...", а ние продължаваме да сме нечии роби, да обслужваме нечии чужди интереси и да сме благодарни за трохите от масата.

25 години по-късно младежите, които тогава се надяваха за един по-добър живот, сега чукат с бастуна си на път към Женския пазар, ядат по едно кисело мляко на ден и се къпят три пъти в седмицата. Щото трябва да икономисват. Щото след цялото робуване на партията и цялата мизерия, с която успяха да се преборят, те пристигат в наши дни, за да намерят широката лицемерна усмивка на псевдодемокрацията и несвободата и пак никой не се е погрижил за тия хора.

Свободни сме да си чупим главите и да правим тъпотии, да се наливаме всяка вечер къде със скъпи, къде с евтини напитки, да крещим, че не сме доволни и нищо да не правим. Ужасното е, че даже и да тръгнем да правим нещо, ще срещнем голямата солидна Стена. Физически е вярно, че преди 25 години разрушиха една стена. Сега остава да разрушим и оная, невидимата. Ама нали първо трябва да я видим?