Става дума за едно десетилетие, когато България, ако изобщо беше известна с нещо на Запад, беше известна като най-покорния и безгласен сателит на СССР в ярък контраст с Чехословакия и Полша, както и Унгария и ГДР в по-ранен период, а дори и Румъния. Тогава сякаш вече е забравено за масовата въоръжена съпротива на горяните срещу комунистическия режим 25 години по-рано, за хилядите жертви на "Народния съд" и концентрационните лагери в България, действали чак до 1962 г. Забравена е сякаш близката история, а мнозина от по-младите, отрасли по времето на комунизма, никога не са знаели за мащабите на терора, задушил всякаква съпротива още през първите 15 години на съветския комунизъм у нас. Хората по принцип имат къса памет, а как помним неща, за които медиите и учебниците изобщо не споменават и за които родителите ни се страхуват да говорят или не искат да говорят пред децата си, за да не им навредят?

у нас винаги е имало. Само че те по правило бяха индивидуалисти, дори особняци. В България нямаше Харта 77, нямаше и еквивалент на "Солидарност" преди 1988-а. Нито интелектуалците ни бяха така обединени от обща кауза за защита на човешките права както чешките, нито работниците и селяните бяха така антикомунистически настроени както полските. Но винаги е имало отделни индивиди, които се противопоставяха лично, по свой си начин, на властта – с епиграми, стихотворения, изказвания на събрания, жестове на неподчинение от всякакъв характер. И тези хора далеч не са били само тесен кръг интелектуалци.

Знаем вече за терора в първите години на комунистическия режим, разгромил всяка опозиция. Но все пак как успя Тодор Живков да се задържи цели 33 години на власт, по дълго от самия Брежнев? И то привидно непоклатима власт, без съпротива – чак до изстъплението, наречено възродителен процес и икономическата криза от средата 80-те у нас, съвпадащи впрочем с времето на Горбачовата либерализация в СССР?

Живков беше не просто добър актьор, майстор да се представя като народен човек, малко глуповат, но ведър и добродушен селски тарикат. Той беше изключително хитър политик. Добре разбираше и ползваше римската максима "Разделяй и владей". В управлението на държавата Живков умееше да настройва една срещу друга цели обществени прослойки и държавни институции. Той ползваше за своята власт ту Държавна сигурност, ту Политбюро. Ако някой в Политбюро му мъти водата – с него или семейството му се захващаше Държавна сигурност. И обратно, ако Държавна сигурност стане прекалено силна – Живков беше на страната на Политбюро и партийното ръководство.

За съжаление Политбюро се състоеше от една дузина старци с добре познати от портретите лица, макар че властта им вървеше надолу по йерахията през ЦК на БКП чак до заводската партийна организация. А Държавна сигурност имаше много хиляди тайни щатни и нещатни сътрудници, внедрени навсякъде в държавата. Държавна сигурност, или нейните остатъчни "тихи" структури, на практика овладяха и политическата и икономическата власт след дворцовия преврат на 10 ноември 1989 година. Същата Държавна сигурност, която е ликвидирала и Георги Марков, която разделяше умело българския народ и българската интелигенция, също така умело започна да разделя и дясната опозиция в началото на 1990-те, за да я обезсили. СДС, дори на върха на популярността си, постоянно беше пред разпад. Нашият преход, особено преди правителството на Иван Костов, но и след това, беше оркестриран и задкулисно дирижиран от Държавна сигурност.

Но да се върнем към

или по-точно начина, по който той налагаше политически контрол в областта на културата. Живков ползваше умело принципа на "моркова и тоягата". Ако не те примамва апетитният морков отпред – тогава играе тоягата отзад. От една страна, интелектуалците бяха, както казва Георги Марков, умишлено изолирани от народа и поставени в някакво изкуствено привилегировано положение. От друга страна, постоянно бяха критикувани от страниците на "Работническо дело" и от партийните трибуни, че не са достатъчно близо до народа. Писма от анонимни "групи работници" на цяла страница в "Работническо дело" се използваха, за да се громят интелектуалците. Разбира се, имаше и послушни и всеотдайни подписващи се партийни критици, овластени с големи тояги.

От една страна, интелектуалците бяха определено ухажвани от Живков още преди Людмила Живкова да поеме управлението на културата. Почивните станции на творческите съюзи бяха много евтини и луксозни за времето си хотели. Кафенетата и ресторантите на писателите, журналистите, кинодейците бяха най-хубавите заведения в София. И не само в София. Ако си член на съюза, можеше да получиш чудесна работа с добра заплата, да издаваш книги, да ти плащат добри хонорари за всяка публикация. Да не говорим вече за привилегиите, които придобиваш, ако решиш да правиш партийна кариера. И най-накрая – имало е и лични срещи, на лов или екскурзия, с другаря Живков – висша чест, оказана на някои интелектуалци от диктатора. Георги Марков добре е познавал тази реалност, както знаем от "Задочни репортажи". От него разбираме, че дори при тези куртоазни срещи с Живков някои писатели са говорили срещу събратята си.

не се прилагаше само в разделението на народ и интелигенция, на отделни творчески гилдии със свои малки привилегии, на по-привилегировани партийни функционери и по-"редови" интелектуалци (тук изобщо не говорим за изпадналите в постоянна немилост като Константин Павлов).

Имаше разделение и в достъпа до информация. Както казва Оруел, "който владее миналото, владее бъдещето, а който владее настоящето, владее миналото". Победителите пишат историята. Но при тоталитарната комунистическа власт върху медиите "победителите" редактираха не само историята, но и новините във вестниците. Криеха се от народа дори такива неща като това, че е имало жертви в България от паднали сгради вследствие на вранчанското земетресение през 1977 г. (и, разбира се, вследствие на лошо строителство).

Имаше йерархични нива в достъпа до информация. Например "Задочни репортажи" на Георги Марков са излизали в "служебен бюлетин", озаглавен "чужда пропаганда против България", достъпен само за членове на ЦК на БКП. Имало е и други още по-секретни информационни бюлетини за Политбюро. Но и на по-ниско ниво беше така. Имаше например Бюлетин на Съюза на писателите, където излизаха неща, недостъпни за масовата публика – като текстове на Фройд или Бекет. Така и писателите бяха "овластени" с някаква информационна привилегия.

В кафенето и ресторанта на съюза на писателите и по почивните станции, както и на работните си места в литературните издания и издателства, писателите - членове на съюза, бяха изолирани от народа (известно е, че моят баща, Любомир Левчев, беше последният председател на този съюз по Живково време). От друга страна, това "голямо семейство", което работеше, хранеше се и почиваше заедно, беше разяждано и от вътрешни междуличностни конфликти и вражди в допълнение към разделението между партийни функционери, редови писатели и писатели, изпаднали в немилост. Тези вътрешни разделения и лични вражди също бяха поощрявани и умело използвани от властта. Доносничеството на един писател срещу друг (за което се разбра по-късно), макар и под идеологическо прикритие, най-често е било плод на лична вражда или творческа завист.

Разделението между хората от страна на властта включваше постоянното им

Вследствие на това, както се казваше във вица, в българския казан в ада нямаше нужда от дяволи, защото ако някой се опита да излезе от казана, други отвътре го дърпаха надолу за краката.

Конкретен случай: известен български поет е поканен на отиде в САЩ. Друг, не толкова известен негов колега, отива лично при Тодор Живков и моли той да бъде пратен. Постановява се да отиде този човек. Но американците му отказват. В резултат не отива никой.

Истинският интелектуалец винаги е индивидуалист. И у нас винаги е имало достойни истински интелектуалци. Но и този естествен индивидуализъм на творците беше използван от комунистическата диктатура – или за да ги корумпира с лични привилегии и власт, или, ако не се подадат на корумпиране, да ги остави в положението на безнадеждно врящи в българския казан в ада.

Ето така Тодор Живков се задържа на власт 33 години.

Има хора с по-голяма или по-малка лична вина за поддържането на комунистическия режим. Всеки случай е индивидуален и различен. Някои наистина са вярвали, че правят добро. Понякога един и същ човек в различни периоди от живота си е бил и поддръжник, и жертва на режима. Или е бил поддръжник, но е имал и качества като автор. Има и несъмнени мракобеси и убийци, физически или морални убийци на конкретни хора.

Във всеки случай последствията от комунистическата поквара и корупция в цялото общество се усещат и до днес – 25 години по-късно.