Трябва отново и отново да се връщаме към първата история на първия СДС. Защото при създаването и възстановяването на организациите, партиите, движенията, малките клубове, които съставляваха съюза, имаше много спонтанност - израз на трупана дълго време енергия за политическа и социална активност, която във времената на комунизма, особено в застойния брежневски период и в късните Живкови години, абсолютно не можеше да се разгърне.

Тази енергия, този стремеж на българското гражданство към автономия на личността, свобода, възможност за истинско сдружаване на хората беше нещо, което и досега остава уникално в историята на България. Мисля, че такъв тип спонтанност на организирането всъщност не е имало никога в новата българска история, може би като изключим спонтанността на различните събития по време на Априлското въстание и на Съединението. Събирането на хора и самоорганизирането на общностите е нещо изключително ценно. Непрекъснато говорим за гражданско общество, но точно това са процесите на създаването му.

И в първия СДС, в партиите, в организациите имаше различни тенденции, различни стремежи. Имаше стремеж да се съграждат нови политически формации съвсем на чисто, например Зелената партия. Имаше стремеж да се подражава на образци, съществуващи в Западна Европа, като например християндемократически център.

Имаше и ретроутопия, тя беше много мощна, много силна. Пример беше стремежът на земеделците, и то на истинските, не на "оранжевите", купените от комунистическия режим земеделци, отново да се изявят като мощна политическа формация. В СДС бяха николапетковистите, включително хора, преживели невероятни страдания особено в ранните години на комунизма, когато в България се унищожаваше ранната опозиция. Там бяха и истинските социалдемократи на д-р Петър Дертлиев.

Там бяхме и ние, радикалдемократите, защото познавахме историята на тази партия и искахме да възкресим в политическото поведение в България модел, съобразен с модерните тенденции на либерализма. Но не на крайния икономически либерализъм, а на онзи, в центъра на който стои култът към автономната личност. Т.е. политическо участие и действие с акцент върху уважението към отделната личност.

Това беше много пъстра картина и този, който не я разбира, не знае нейната история и не иска да знае как всичко това действително създаваше многообразие на политическите участия и действия, бърка.

След това се появи тенденцията да се претопи този СДС в една "синя партия". И до голяма степен спонтанността на това многообразно сдружаване беше убита.

През 20-те и 30-те години в България има социални и политически психолози, има книги, които много се занимават вътрешната психология на партиите. Хората създават специфична култура в рамките на партията. Тя може да е малка, но там те обичат да се събират, да са заедно именно защото получават някаква нова идентичност на най-различни равнища на своето битие.

Действително такава психология беше развита в отделните формации на първия СДС. И когато пътувахме из страната и се срещахме с местните координационни съвети, можехме почти безпогрешно да разпознаем по говоренето, че някой е например социалдемократ или радикалдемократ. Тези хора се учеха някак не да говорят по един и същи начин, шаблонно, а да създадат единство, което има и външни изрази в говоренето, но става и вътрешно присъщо.

Имаше стремеж да се претопи цялата тази пъстра картина. Най-активните хора бяха в голямата си част прогонени, а тяхното място заеха някои от вторите, третите, четвъртите редици, които станаха активни в следващите политически цикли. Докато на другите някак си се уби ентусиазмът. Това беше една от най-големите трагедии на българския политически живот в последните 25 години - и лична, и на гражданското общество. Тези самоорганизиращи се общности бяха разгонени.

Не казвам кой е виновен – имаше логика, разбира се, в това СДС да се стреми да създаде мощна, единна синя партия. Да, тя взе властта, но бързо се видя, че вътре има и кариеристи, и службогонци, а и хора, които просто търсят възможност за личностно обогатяване, т.е. да се превърнат в сини олигарси.

Както знаем, с идването на царя всичко това беше пометено в голяма степен.

Днес Реформаторският блок за мен е привлекателен освен с друго именно със своята пъстрота и дори със своите вътрешни напрежения и противоречия, които са неразбираеми за широката публика. Хората ги отдават единствено на личния егоизъм на лидерите, на стремеж към себеизтъкване, към доминиране. Не, не е само това. Това са и културни различия вътре в рамките на тези формации, които намират израз в противоречия при оформянето на общи решения.

Има нещо, което мен лично много ме притеснява при една голяма част от новите политици, активни сега. Те слушат нас, възрастните, които вече сме се оттеглили от активна политическа дейност, но не ни чуват много. Притеснява ме неразбирането на социалната и политическата психология. Т.е. има един стремеж да се моделират институции, да се направят правилници, да се "разпишат" някакви норми. (Много я мразя тази дума "разписване". Тя е някакъв идиотски идиом от висшата администрация. И много други думи и изрази мразя.)

Но това не е библия, която започва с "В началото бе словото". Това общество вече е родено, вече е направено, така че е неразумно да се мисли, че то може да бъде моделирано, и чрез социално инженерство да се правят проекти за това. Трябва да се разбират и възможностите, и опасностите, които произтичат просто от събирането на много хора на едно място.

Ако се върна към първия СДС, годините 1990 – 1994, ние успявахме да достигаме до общи решения въпреки противоречията. Е, имаше един труден момент - те да станат задължителни, т.е. да се работи по взети решения. Защото някои, независимо че оставаха в малцинство, продължаваха да си работят за "невзетите" решения.

В СДС нямаше страх от вътрешни врагове. Те се виждаха, бяха ясни. Кой не е знаел, че секретарят на Националния координационен съвет Стефан Гайтанджиев е внедрен, сложен там? А той като един много знаещ човек беше в някакви моменти полезен, можеше да организира хаоса. От цялото това сборище от амбициозни хора, които искат непрекъснато да се изказват, умееше да създаде ред. Т.е. в някакъв смисъл беше функционален, но беше ясно, че е внедрен. Имаше и други такива хора – и в "Екогласност", и на други места. Бяха провокатори. Дали са били субективни или обективни, т.е. дали са сложени при нас, за да вършат деструкции, или по своя темперамент и вътрешна нагласа са обичали да развалят играта на другите, това е трудно да се докаже.

Малко е трудно да се каже и какво е "вътрешен враг". Пример - един човек няма енергия да стане лидер, но, от друга страна, вече е влязъл в малкото "политбюро", в Изпълнителния съвет. И хем няма амбиция, хем участва във вземането на решения и започва вътрешна съпротива, която той трудно може да си обясни, започва напук да действа като хейтър в рамките на групата. А в началото не е бил такъв.

Познавам такива личности, които след това направиха всичко възможно вътре да вършат деструкция, а преди това са били убедени партийци. Казват си "Гледай го пък този Михаил Неделчев пак се прави на депутат, возят го из страната, дава интервюта, появява се по телевизията". А него, ако го покажеш по телевизията, няма да може пет приказки да каже.

И всъщност той се превръща във вътрешен враг, защото не може да издържи. По времето на комунизма е мълчал и сумтял, а сега се оказва, че отново не може да излезе на авансцената и стои в масовката. А да излезе напред няма потенциал. Политиката е "азова работа", излизаш напред и казваш "Аз съм".

Има два типа участници в политиката – едните хора са политизирани, другите са политически. Политизираният човек преживява силно каузата, в която е убеден - например на СДС, на Реформаторския блок или на ДСБ. Той сам става ДСБ, преживява ДСБ. И е изпълнен с огромен морален патос от своята кауза, още повече ако е влюбен в лидера. И не може да рационализира нещата.

Политическият човек е някъде в йерархията. Може да е на върха, в малкото, в голямото ръководство. Той работи за формирането и изпълняването на решения. Отказва се частично от абсолютния си суверенитет, вече не е свободен, подчинен е на нормите на организацията си.

Човек просто трябва да прецени за какво става, когато участва в политиката. Най-смешното нещо е просто да викаш "Аз съм лидер".

Всичко това изисква едно непрекъснато мислене за политиката и наблюдаване и участие в общностите – един сложен процес. И много се дразня, когато хора отвън, които хал хабер си нямат от тази проблематика, казват: "Тия пак се скараха." Ами да, скараха се по някакви причини! Не безпричинно. Казват: "Не се карайте, сдобрете се!" Как да не се карат, като има напрежение, вътрешни противоречия. Ако си истински войник на съответната политическа формация, ще се опиташ да разбереш за какво става въпрос.

Това е процес, който заслужава огромно внимание. ДПС се превърна във важен фактор. Дали е легалното лице на мафията, дали мафията има своето леговище в лицето на ДПС, е въпрос, на който трябва да се отговори.

Една от големите грешки на СДС беше, че навремето не сключи споразумение, такова, каквото сключват в Германия. При първото клатене на правителството на Филип Димитров имаше предложение от страна на ДПС – те искаха един заместник министър-председател, един министър на правосъдието и двама заместник-министри.

Тогава се каза, че в България има настроения срещу турците, затова не трябва да има споразумение и трябва да останем на негласни договорки. И тези негласни договорки доведоха до никъде.

Много ми е трудно да кажа дали ДПС щеше да е удържано в рамките на нормалното политическо поведение, ако това споразумение беше сключено. "Корумпирането" на ДПС е един сложен и дълъг процес и е голяма загадка как въпреки очевидните обръчи от фирми там обикновените, бедни турци продължават да поддържат една почти феодална върхушка. Каква е магията, която упражнява? Какво си говорят помежду си? Плашат ли ги наистина, че българите ще искат пак да им сменят имената? Как става така, че поне веднъж турците не се разбунтуваха срещу начина, по който ДПС очевидно доста задкулисно играе на българската обществена сцена? Това също е дълъг процес, който трябва да бъде описан.

ДПС не беше такова в началото. То беше непроницаемо. Ние имахме много малко информация какво представлява.

За съжаление много малко от българите познаваха турците, своите собствени съграждани. Българското общество в комунистическите времена нарочно беше сегрегирано.

Край София имахме на практика един голям град – "Кремиковци". Хората там бяха съзнателно насъсквани срещу интелигентите от жълтите павета. И тези хора, между тях имаше много умни, много интересни, търсеха себе си в тази конфронтация. Българското общество не се познаваше, отделните съсловия не се познаваха едно друго.

Като дойдеш в "Кремиковци", като работиш 5 години, обещават ти софийско жителство. Разбира се, те го бавят. Като работиш 10 години, от общежитие те местят в едностаен апартамент. Междувременно ти си се оженил, родили са ти се две деца, този едностаен апартамент, най-често боксониера, вече ти е малък. Започваш да мислиш за двустаен апартамент. Всичко това става с бележки от партийните секретари, профсъюзите и т.н. Те превръщаха тези хора в крепостни селяни чрез тези уж привилегии, които не бяха никакви привилегии. Човекът си е работник, тези неща би трябвало да ги получи по нормален начин.

Всичко това бяха примамки. Тези хора ги манипулираш. Ясно е, че този човек не може да бъде с нормално работническо самосъзнание. Не може да бъде автономен работник. Това работничество не се самоорганизира.

Новите политически процеси преди 25 години бяха интересни и с това, че хората започнаха да се опознават. Ние тръгнахме из страната и се запознавахме с хора в градове, села, от различни социални групи. Разбира се, подбираш за партията си определени хора, но там идват и такива, които са непредвидими – не можеш да ги изгониш. Дали са провокатори, дали разбират за какво сме се събрали – това беше въпрос и ние трябваше да го решаваме. Когато отидехме в малко градче, търсехме лидерите на малки социални групи. Тях привличахме, някои познавахме, а те ни казваха вече кого да съберем.

Други партии – социалдемократи, демократи, се стремяха колкото се може повече хора да съберат. Така също ставаха изцепки.

Много са причините. Това също трябва да се мисли и опише и всяка от тези общности би трябвало да разкаже за себе си. Защото първите зелени активисти знаят за себе си какви са вътрешните им отношения, социалдемократите знаят своята история.

Добре ли беше за социалдемократите това, че д-р Петър Дертлиев беше един прекомерно амбициозен лидер или не? Добре ли беше, че той непрекъснато изтъкваше своята лична трагическа участ на човек, който дълго време е бил по затвори и лагери? Не знам. Знам, че за БСП имаше опасност д-р Дертлиев да привлече към себе си много хора. И наистина той се амбицира да привлече голяма част от членовете и симпатизантите им, да ги "социалдемократизира". И комунистите се уплашиха и се постараха да го объркат, да го омешат със себе си. И това беше много тъжно и неприятно. Но трябва да бъде описано от социалдемократите.

Някои смятат, че е твърде рано тези процеси да бъдат описани от историците. Това е абсолютно погрешна теза. Големият преврат, който направиха историците от школата "Анали" в края на 30-те години, ни насочи към няколко възможности, които понякога си противоречат.

Те настояваха на първо място да се мисли за постоянните структури, longue durée.

Втората възможност е да се прави история на обикновените хора, на всекидневието. Т.е. историята да се мисли не само чрез описване на високите, елитни структури, а чрез структури на всекидневието.

Третата – история на всекидневния, на малкия човек. Описание на неговата биография. Описваме го като централен персонаж, но не го патетизираме, а го описваме в бита му.

Четвъртото – история на близкото минало. Т.е. възможността да се пише история веднага. Не да коментираш близкото минало политически, а да го описваш. История на съвремието. Съвременната историография се отрече от тезата за необходимата дълга дистанция.

Най-естествената периодизация сякаш е традиционната за политическата историография – например според това кое правителство е управлявало в определен период. Тя обаче трябва да се сблъска с други тенденции, масови психози, промяна на манталитетите, на ценностните нагласи. Един пример:

Сред нашите собствени депутати само петима посмяха да кажат "Дайте да влезем в НАТО". Един от тези, които ни се присмяха тогава и ни казаха "Ама вие сте луди", беше Стефан Савов. "Недейте, само дразним комунистите по този начин", казваше той. А аз настоявах да се започне отнякъде, за да може тази идея да набира сила.

Това също трябва да бъде описано – по какъв начин хората, научени, че НАТО е враг, бяха убедени в обратното. Самата идея, че трябва да има професионална армия, и досега среща критики. Някои казват, че не е лошо даже и жените да минат през военно обучение, и в това също има логика – не от гледна точка на НАТО и на армията, а от гледна точка на вътрешната принадлежност към държавната общност.

Процес, който трябва да бъде описан, е кога на българите им хрумна в главите, че трябва да отидат в чужбина. Това е идиотия. Ти тук си имал едно социално битие, захвърляш го и отиваш в САЩ да миеш чинии. И какво? Ставаш маргинал. В Щатите е пълно с маргинали. Произведохме едни хора, които тук са хейтъри, изнасяме ги, отиват там да се реализират, бачкат като луди. А там е пълно с нереализирани хора, които тук все пак са имали някакъв статут, а в чужбина никога не могат да го придобият.

Напуснали са еди-колко си българи – това е история! Както е история, когато италианците тръгват към Америка в резултат на неудовлетворение както от начина, по който се е обединила Италия, така и от самия процес на обединяване. Вследствие на което се вдигат от хубавата Италия и отиват в мрачната Америка. Както знаем, италианските емигранти са шерпи, те са част от най-некачествените слоеве на американското общество.

Друга история – нагонът за развлечение. Никой не се занимава с това, че огромна част от младите хора в България нощно време не спят. Това е проблем. Много добре помня Полша по времето на късния социализъм - по "Маршалковска" имаше киоски, на които се продаваше бира и които работеха почти денонощно. И около тях се въртяха денонощно пияни хора. Сега не е така. Защо? Защото те тръгнаха да работят, защото имат перспективи да се осъществяват. Цялото това пиянство от безперспективност отпадна като феномен. Това е история.

История на прехода е и битовото пиянство, в което масово са затънали хората в България - стоят в кръчмите по селата, докато земята пустее наоколо. Това са големи деформации, които трябва да бъдат описани.