Преди десетина години, беше няколко дни преди Коледа, от редакцията на вестника, в който работех, ме пратиха да правя репортаж за Снежанка и дядо Коледа. Бях попаднал на топла следа – семейна театрална трупа, която изнасяше коледни представления по офиси и частни партита. Бащата играеше дядо Коледа, а дъщерята – Снежанка. Синът пък караше комбито с реквизита и багажериите по различните адреси.

Пристигнах, качих се до жилището на семейството на шестия етаж и влязох в дома им. Вътре наистина цареше трескаво приготовление – сезонният бизнес иска пълно отдаване. Бяха дошли приятелки на дъщерята, които изрязваха с ножици станиол и лепяха различни хартиени украшения. Майката беше потънала в приготвянето на домашни сладки. Сценичната треска вече се усещаше във въздуха. Като че ли единствено бащата пазеше спокойствие – може би поради факта, че си беше измислил занимавка да пресипва ракия от една плетена дамаджанка в десетина наредени като войници лимонадени шишета на масата и в сумтохата не беше проблем отвреме-навреме да разнообразява пресипването с дегустация… А може би и заради факта, че притежаваше автентична, негова си, гъста и дълга почти една педя посребрена брада, тъй че дори не зависеше особено от обстоятелствата – от реквизита и качеството на лепилото.

Самата дъщеря беше в другата стая, изпробвала тоалета си, каза майката. След малко и тя се появи, в целия си блясък на Снежанка. Наистина шивачката се беше постарала, но и момичето си го биваше. Особено тези очи – огромни кукленски очи, сякаш някой беше взел едно колело с диамантени спици и го беше замразил в леден блок – такива бяха очите й. Иначе беше слабичка, с тясно лице, но тези бели воали и тези очи я превръщаха в нещо като кралицата на Снежанките.

- Бизнесът върви добре – обобщи гордо майката. – На фирмените партита стана нещо като мода да имат представление със Снежанка и дядо Коледа, все повече бизнесмени също избират такъв вариант за домашните си тържества. Направо не можем да смогваме. Дори се налага двамата да се разделят – Снежанка на едното тържество, дядо Коледа на другото. За Снежанка даже започнаха да изпращат специално кола – едни големи лъскави коли. Направо да се чудиш.

Поговорихме, събрах информация, изписах двайсетина листа, с имената на героите, с различни случки и куриози от практиката. Репортажът беше, кажи речи, готов, само трябваше да го натракам на компютъра. Фотографът направи снимки, на Снежанка много й харесваше да се върти и да позира – голите й ръце плуваха красиво в стаята, докосваха закачените над вратата звънчета. Приятелките й не спираха да се смеят, тъй както само младите момичета умеят да се смеят – на всяко нещо. Майката следеше дъщеря си с радостен поглед, в който танцуваха и триумфираха всичките несбъднати в собствения й живот Снежанки, бащата също вдигаше очи, допълнително стоплени от ракията.

Накрая ми хрумна нещо направо гениално и веднага го предложих.

- Защо не дойдеш сега в редакцията – казах на Снежанка. – Ще те откараме с редакционната кола и ще те върнем после. Да зарадваме колегите. Малко за настроение. А и да направим още снимки. Тъкмо днес направиха във фоайето една елха.

- Ами добре – каза Снежанка.

След четвърт час вече влизахме в редакцията. Беше към края на деня, времето, когато се затваря броят – най-напрегнатият час в един вестник. Но когато Снежанка влезе в голямата зала, работата постепенно замря, започнатите изречения на екраните на компютрите замръзнаха насред дума, по жълтите от луминисцентната светлина лица на моите колеги се появиха усмивки. Мнозина направо наставаха и заобиколиха Снежанка – и за пет минути бяха в другия свят, в света на празника.

Стана хубав репортаж, обадих се на Снежанка да си купят вестника, после пък тя ми се обади – да ми каже, че в къщи много харесали и текста, и снимките.

Дребните журналистически радости, без които вестникарският труд губи солта си.

След две-три години, когато наближи Коледа, аз предложих пак да посетим семейството, за да направим нещо като римейк на онзи репортаж. Във вестника вече бяха свили разходите, репортажът, като най-скъп и трудоемък журналистически жанр, бе минал почти в нелегалност. Но накрая се съгласиха. Само че този път се придвижихме до дома на Снежанка и дядо Коледа пеша с фотографа. Качихме се на шестия етаж, натиснах звънеца.

В жилището вече нямаше радостно оживление. Изобщо нямаше оживление. Майката седеше в хола и гледаше телевизия, почти не ни обърна внимание. Бащата ни посрещна по-топло, настани ни около масата в кухнята, веднага сипа ракия. Но скоро усетих, че гостоприемството му е привидно, явно просто си търсеше алиби, за да се почерпи.

Изпихме чашките, повторихме, потретихме. Бащата пиеше бързо. Достолепната му сребърна брада сега ми се стори проскубана и мазна. Говорехме за общи неща. Накрая аз попитах какво става с дъщерята, къде е тя. Работи ли още като Снежанка?

И сега чак видях, че бащата вече много го е хванало. Сигурно доста се беше черпил и преди това, сам. Лицето му изведнъж се изопна, побеля. И едната му буза затрепери.

- А ти, очилати, какво разпитваш толкова?

Ами така и така, дойдохме да направим римейк на онзи хубав репортаж от по-миналата година, отвърнах.

- Няма римейк. На нищо не може да има римейк. Разбра ли!

Разбрах. Тръгнахме си. В нашия вестник тогава не излезе втори коледен репортаж. А и без това във фоайето вече нямаше елха. Така че никой не забеляза, че Снежанка не посети редакцията ни за новата Коледа.